Камъните на елфите - Страница 105

105

— Успокойте се, все ще измислим нещо. — Уил опря глава на решетките.

— Имам една идея — тихо каза Еретрия.

Тя извади от гънките на десния си ботуш някаква метална кукичка, после от левия камата, която Уил вече беше виждал веднъж.

— Как ги е пропуснала Маленро?! — ахна Уил.

— Въобще не си е правила труда да ги търси — сви рамене момичето. — Беше прекалено заета с това да ни сплаши…

Тя се приближи до вратата и внимателно огледа ключалката.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Уил.

— Да ни измъкна оттук… — Тя му показа металната кукичка. — Апашки ключ. Най-ценната вещ за всеки циганин. Където и да отидем, все току ни прибират на топло…

— Може би хората нямат причини да ви вярват… забеляза Амбърли.

— Е, хайде — насмешливо подхвърли Еретрия. Всички послъгваме понякога. И вие с братчето си не правите изключение.

— Чакай малко, Еретрия — прекъсна ги Уил — Добре, ще отключим килията, а после — какво?

— После — изчезваме, какво друго? Плюем си на петите и — да ни няма…

— Не, Еретрия — поклати глава Уил. — Не можем да си тръгнем, преди да сме свършили онова, за което сме дошли…

И като снижи гласа си до шепот, той най после и разказа кои са всъщност те и какво търсят тук долу. Искаше Еретрия да знае цялата истина, за да разбере колко е важна мисията им. И да помогне на Амбърли, ако нещо се случеше на него. Когато свърши, момичето го гледаше уплашено, невярващо.

— Какви ги говори той, малка елфо? Вярно ли е това, което току-що чух?

Амбърли само кимна.

— И възнамерявате да търсите Свещения огън? Амбърли само кимна.

— Ще ми покажеш ли семето? — някак неуверено попита Еретрия.

Амбърли извади от гънката на туниката си семето увито в бяла кърпичка. Изсипа го в шепата си — гладко, сребристобяло, обло като сълза. Еретрия затаи дъх и сянката на съмнението изчезна от очите й.

— Уил Омсфорд, обещах, че ще те следвам, където и де отидеш. Не съм забравила обещанието си. Но все пак първо трябва да се измъкнем оттук.

— А после — добави Уил, — да потърсим Уисп.

— За какво пък ни е той?

— Той знае къде са скрити камъните на елфите и как се стига до Хранилището, Дори твърди, че е влизал вътре… С негова помощ може и да успеем.

— Друг е въпросът дали ще иска да ни помогне — поклати глава Еретрия. — Както и да е, стига сме приказвали. Дръж под око стълбите!

И тя мушна металната кукичка в ключалката. Уил и Амбърли долепиха лица до решетките, целите в слух. Минутите, през които Еретрия се мъчеше, поднесена над ключалката, им се сториха безкрайни. По едно време Амбърли тихичко прошепна:

— Каквото и ла се случи, не давай на Маленро камъните на елфите! Изобщо не се залъгвай… Хийбъл се остави да бъде заслепен от очарованието й, от тайнственото вълшебство, което витае около нея, и… плати за това е живота си, Уил, тя е хладнокръвен злодей, всичко останало е само маска, привидност…

— Няма нужди да ми го казваш. Не съм Хийбъл.

— Не си, но твърде много се безпокоиш за мен и си готов да отстъпиш, чувствам го… Моля те, Уил, не сключвай сделки с нея, не се поддавай на увещанията й! И не се страхувай за мен… моят собствен страх ми е напълно достатъчен!

— Какво искаш да кажеш, Амбърли? Ти изобщо страхлива, повярвай ми!

— Не, Уил — тъжно поклати глава Амбърли. — Страх ме е още от самото начало, изобщо не съм спирала да се страхувам — оттук тръгнаха всичките ми беди… С никого досега не съм го споделяла, защото не мисля, че някой би ме разбрал. Освен, може би, майка ми. Тя единствена ме познава… Но мисля, че все пак трябва да ти обясня защо напуснах Арбърлън — отдавна се опитвам да го сторя, а може и да нямам друга възможност…

— Амбърли!

— Изслушай ме, Уил! Когато Елкрис ме избра, мнозина смятаха, че изборът й е странен и неподходящ. Аз самата се чудех защо се е спряла точно на мен. Не смятах, че го заслужавам. Може би единствен дядо не изпитваше никакви съмнения… И беше толкова горд. — Гърлото й се сви и тя продължи: — После разбрах, че действително има разлика между мен и останалите.

Избраници, но… тя не е в това, че съм жена. Още от първия ден Елкрис разговаряше с мен. С мен и с никой друг. Винаги, когато отивах при нея сама, тя ме викаше и започваше да ми говори. Усещах, че знача много за нея, и се гордеех с това… Тя ми откриваше тайни за земята и живите същества на нея, разказваше ми за зараждането на Живота, за хилядолетната история на Четирите земи… все неща, част от които дори не разбирах, но жадно ги поглъщах… Тя ме научи да ценя живота и да се грижа за запазването му… Тя ми предаде цялата си мъдрост, цялото си вълшебство. — Беше нещо изключително. В началото — После, започна да ме хваща страх. Имах чувството, че ще се загубя и ще изчезна — Вече не разбирах къде свършвам аз и къде започва тя — сякаш се бях разтворила в нея, разбираш ли, Уил? Изведнъж ми се стори, че тя се опитва да ме манипулира, че си играе с мен… Трябваше да се махна час по-скоро, ако исках да си остана аз. Така си мислех тогава…

Останалите Избраници забелязаха промяната у мен и като че ли започнаха да подозират нещо. Станаха предпазливи, избягваха ме, наблюдаваха ме отстрани… Чувствах се изолирана и… безкрайно сама. Някак не па мястото си. Беше ужасно. Аз пък от своя страна все повече странях от Елкрис. Мислех си, че тя е виновна за всичко, беше ме яд на нея и в същото време се укорявах за чувствата, които изпитвах, срамувах се от себе си.

Най-после реших, че причината е в мен, че изобщо не отговарям на изискванията и не съм достойна да бъда Избраник. Дори не съумях да оправдая надеждите на Елкрис… Всеки друг на мое място би бил на висота, не и аз… Дори не знам какво бе видяла в мен, но във всеки случай се бе спряла на възможно най-неподходящия човек…

105