Камъните на елфите - Страница 21

— Само че… оттук нататък събитията са придобили неочакван развой. Някой е успял да се измъкне иззад стената на Забраната, защото силата на Елкрис вече отслабва. Та този Някой се е добрал до елфския град Арбърлън и е избил Избраниците, като е знаел, че по такъв начин ще направи прераждането на Елкрис невъзможно. За съжаление пристигнах твърде късно, за да предотвратя злодеянието. Но разговарящ с Елкрис и открих нещо, което силите на мрака все още не подозираха. Първоначално Избраниците са били седем, но един от тях — младо момиче на име Амбърли, преди време е напуснала Арбърлън. Опитах се да я открия… — Той се приведе напред и продължи — … но докато я търсех, злодеите също се бяха усетили… Опитаха се да ми попречат и за малко да успеят. Предполагам, че ще опитат отново. Но за момента не знаят къде съм, нито къде е Амбърли. Ако побързам, ще успея да ги изпреваря и да върна Амбърли здрава и читава в Арбърлън.

— Ами бързай тогава — посъветва го Флик. — Не виждам защо си губиш времето с нас.

Друидът продължи все така спокойно, само очите му леко потъмняха:

— Дори и да върна Амбърли в Арбърлън, това е все още само началото. Нали тя ще трябва да занесе семето на Елкрис при Свещения огън. А никой не знае къде точно се намира той. Елкрис знае мястото, но от времето на нейното рождение светът се е променил толкова, че описанието й нищо не ми говори. Освен това местността отдавна вече не съществува под името Хранилището… Всичко това ни затрудни неимоверно. Накрая се отбих в Паранор да прегледам описанията на друидите, в които са запазени спомените за Стария свят, и най-после получих приблизителна представа за това къде трябва да се търси Хранилището. И все пак не е посочено точното му местонахождение… Уил Омсфорд изведнъж разбра какво очаква от него Аланон.

— Във всеки случай Амбърли не може да се отправи натам сама — продължаваше мъдрецът. — Тя е само едно малко момиче, а на всяка крачка ще я дебнат опасности. Преследвачите й няма да я оставят на мира, а с тях шега не бива. Но Амбърли е последната надежда на своя народ и нищо лошо не бива да й се случи, защото това ще бъде, краят. Злото ще залее като порой земята и нищо няма да е в състояние да го спре…

— Но това, разбира се, няма да се случи, защото Амбърли може да разчита на помощта ти, нали? — прекъсна го Уил, въпреки че предчувстваше отговора.

— Аз няма да мога да я придружа — гласът на друида за първи път прозвуча рязко. В стаята се възцари мълчание.

— Всичко ще ти обясня, Уил Омсфорд — след малко добави Аланон вече малко по-меко. — Вече ти казах, че стената на Забраната се е пропукала и злите сили лека-полека започват да се измъкват на бял свят. Когато усетят, че Елкрис е достатъчно омаломощена, ще се опитат да унищожат народа на елфите. А търсенето на Хранилището ще отнеме много време и нищо чудно когато бъде открито, вече да е късно. Затова тук трябва да остане някой, на когото елфите да могат да разчитат. Някой, който да ги подкрепи в борбата им. Защото мощта на злите сили не бива да се подценява. Един от тези демони притежава сила, която не отстъпва на моята. А сигурно има и други като него. В този момент на елфите им е необходима надеждна защита срещу тях. Те отдавна не владеят своята собствена магия и в решителния сблъсък със силите на мрака ще бъдат безпомощни като деца. Ако замина с Амбърли и ги изоставя, с тях е свършено… И все пак някой трябва да замине с нея, някой, който е в състояние да устои на злите сили, някой, който с цената на всичко ще запази Амбърли невредима… Изборът ми се спря на теб.

— Я не се шегувай? — подскочи Флик. — Какво очакваш от Уил? Да разпръсне с голи ръце оная сган, която ще плъзне по петите им? Какви шансове има той, когато теб насмалко не те довършиха? Или ще му предложиш Меча на Шанара?

— Мечът на Шанара може само да разпръсне илюзията, а този път злото е съвсем реално, от плът и кръв — поклати глава друидът.

— В такъв случай? — настоя Флик. Уил усети, че сърцето му се сви от тревожно предчувствие.

— Не ни остава нищо друго освен… камъните на елфите.

— Камъните на елфите ли?! — слиса се Флик. — Но те са в Ший!

— Не, вуйчо, у мене са — докосна ръката му Уил. — Дядо ми ги даде на тръгване — каза, че на мен ще ми вършат по-добра работа. Странно, взех ги само за да му направя удоволствие — изобщо не съм мислил, че някога ще ми потрябват. Дори не знам как се използват…

— Хич и недей да пробваш! — троснато рече Флик. — Само ще си навлечеш, белята! Пък и… мисля, че никой друг освен Ший не би могъл да ги използва.

— Грешиш, Флик — намеси си друидът. — Тези камъни могат да се използват от всеки, на когото са били дадени от сърце. Само ако ги отнемеш насила, не би могъл да си послужиш с тях. Тъй че сега Уил е техният притежател.

— Върни му ги, Уил, да си троши главата с тях! — избухна Флик. — Или ги дай на някого, все едно на кого, само се отърви от тях, момчето ми!

— Почакай, Флик — Аланон сложи ръка на рамото му.

— А какво ще стане с моите планове? — сепна се изведнъж Уил. — Нали искам да стана лечител? Не мога да зарежа всичко… Толкова се борих, докато осъществя мечтата си…

— Нали всъщност искаш да помагаш на хората? Или греша? — сурово попита друидът. — Един Лечител никога не отказва на тези, които се нуждаят от помощта му. Разбира се, ако се ръководи от дълга си, а не от лични прищевки. Представи си, че не отидеш с нея — защото не мога да те накарам насила — и всичко отиде по дяволите? Няма ли да те измъчва мисълта, че си можел да предотвратиш най-лошото, а не си го сторил?