Камъните на елфите - Страница 33

Тя го погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере дали не се шегува. Стори му се, че зърна в очите й недоверие.

— Е, добре, струва си да опитаме… — най-после въздъхна Амбърли. — Ще започна с това, че първата и основна грижа на елфите е да опазят земята и всичко, което тя ражда. Това за тях е морална отговорност, въпрос на чест… както искаш, така го разбери. Откак свят светува, елфите са се грижили за горите, животните и цветята, но същевременно са живеели доста уединено. Сега е по-различно, но схващането им, че нищо не идва даром, че не можеш да вземеш, без да дадеш, не се е променило. От малки елфите живеят в близост до земята и се научават да я обичат, да лекуват раните й, причинени от хорската небрежност и безразсъдство.

— Това ли се опитваше да нравиш в Хейвънстед?

— В известен смисъл — кимна тя. — Винаги съм искала да го правя, но като Избраница от мен не се очакваше това… Затова не се чувствах на мястото си и това усещане все повече се засилваше, докато един ден… просто си тръгнах. Можех да се грижа за земята и далеч от дома си, извън Западните покрайнини… В края на краищата мястото ти е там, където се чувстваш полезен. Усилията на елфите винаги са били ограничени само в тяхното царство и според мен сами по себе си не са достатъчни, за да оцелее земята. Елфите би трябвало да се замислят над това и да общуват повече с останалите раси, за да ги накарат да осъзнаят, че отговорността е обща…

— Затова ли остана в Хейвънстед?

— Затова… и заради децата. В тази възраст някои неща се научават най-лесно, превръщат се във вътрешна необходимост. С мен самата стана точно така. А по-късно никога не съм се затруднявала да приложа наученото на практика — може би точно затова бях посочена за една от Избраниците. Изискванията на Елкрис са високи и малцина отговарят на тях. Тя има способността да…

Амбърли изведнъж се сепна, махна с ръка и думите й увиснаха във въздуха. После каза само:

— Както и да е. Важното е, че жителите на Хейвънстед бяха мили с мен и децата ме обичаха. Там се чувствах у дома си и ако някой ми беше казал, че ще тръгна така…

Тя наведе глава, загледана в алените отблясъци на огъня. Уил мушна в пламъците две-три съчки и я изчака да продължи. След малко Амбърли вдигна глава и го погледна в очите:

— Е, сега вече знаеш какви са схващанията на елфите… Така че, помисли върху това, което чу — може някой ден да ти свърши работа… Нали все пак си потомък на елфите и това е част от твоето наследство…

— Ще помисля — обеща южнякът. — Мисля дори, че донякъде ги разбирам. Въпреки че не съм потомък на елфите, все пак съм ученик на Лечителите от Стор, които милеят за човешкия живот не по-малко, отколкото елфите — за земята. Един Лечител също прави всичко, което е по силите му, за да облекчи страданието и да възстанови хармонията в света, който го заобикаля. Дори е длъжен да положи подобна клетва. Момичето го изгледа озадачено:

— В такъв случай наистина е странно как Аланон е успял да те убеди… Ти си положил клетва, че ще съхраняваш живота. А нашият път, както стана ясно, ще бъде осеян с премеждия. Какво ще правиш, ако се наложи да причиниш болка или дори да отнемеш нечий живот, за да ме защитиш?

Уил прехапа устни и се втренчи в нея, без да отговори. Досега не се беше замислял за това.

— Нямам представа — призна най-после.

Двамата се спогледаха и настъпи неловко мълчание. Изведнъж Амбърли се изправи рязко, отиде да седне до южняка и взе ръката му в своята. Отправи му нежен, съчувствен поглед и тихо каза:

— Извинявай. Нямах право да ти задавам този въпрос. Знам, че си тръгнал само защото си вярвал, че трябва да ми помогнеш. Глупаво беше да питам дали си готов да го сториш…

— Въпросът изобщо не беше глупав — бавно каза Уил. — Само че аз не мога да ти отговоря.

— И не е нужно — увери го тя. — Самата аз би трябвало да знам, че някои решения се взимат на момента. Човек не знае какво ще го накара да постъпи по един или друг начин… Още веднъж се извинявам за въпроса. Все едно ти да ме беше питал какво ще правя, ако Елкрис потвърди, че все още съм една от нейните Избраници.

— Точно това се канех да те питам — засмя се Уил. Тя се изправи рязко.

— Недей. Отговорът няма да ти хареса. Дори не подозираш колко ми е трудно да взема това решение. Много по-трудно, отколкото на теб… И имам своите основания за това, повярвай ми.

Тя разстла наметалото си на земята, сви се на кълбо като малко дете и затвори очи. След малко вече спеше. Но Уил Омсфорд, загледан в огъня, дълго не можа да заспи. Вярваше на Амбърли — не можеше да не й вярва. И се боеше за нея.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На сутринта Артак беше изчезнал. Първо решиха, че през нощта се е отдалечил малко повече и обиколиха горичката, но от коня нямаше и следа. Тогава в мислите на Уил се промъкна неприятно подозрение. Той още веднъж огледа полянката, където бяха оставили Артак, като от време на време коленичеше да помирише земята или да я опипа по-внимателно. Амбърли го наблюдаваше озадачена Вперил очи в земята, Уил прекоси полянката в южна посока и навлезе в ливадите. После зави към реката. Амбърли го следваше безмълвно. Уил стигна до някакви плитчини стотина ярда по-надолу от техния бивак.

— Циганите… — процеди той. — През нощта са дошли и са го отмъкнали.

— Сигурен ли си? — ахна Амбърли.

— И още как. Нали видях следите. Пък и… само те са способни на това. Отвели са го без дори да изцвили. Я виж!

И той посочи към отсрещния бряг, който беше вече пуст. Пъстрите каруци с чергилата бяха изчезнали. — Ами сега? — прехапа устни Амбърли. Уил беше толкова бесен, че едва успя да отговори.