Камъните на елфите - Страница 34

— Сега си събираме нещата и тръгваме. Ще минем реката и ще огледаме стана им.

Събраха си нещата набързо и се върнаха при реката. Прекосиха плитчината без усилие и след малко Уил вече разглеждаше утъпканата земя на изоставения бивак.

— Вуйчо Флик ме научи да разчитам някои следи, като ходехме на лов в Сенчест дол — обясни той на Амбърли, видимо развълнуван. — Като малък много обичах да ходя с него на риба или да залагаме капани из гората. Винаги съм знаел, че някой ден всичко, което научих тогава, ще ми потрябва.

— Кажи, какво откри? — нетърпеливо попита Амбърли.

— Тръгнали са на запад, може би още преди да съмне.

— Само това ли? А дали Артак е с тях?

— Това е повече от ясно, при плитчините видях следи от кон, който е нагазил от едната страна на реката и е излязъл от другата. Водели са го няколко мъже. Кои според теб могат да бъдат те, освен катунарите? Само че ние ще си го вземем обратна — По какъв начин?

— Като ги последваме, разбира се!

— Ние двамата? — поклати със съмнение глава Амбърли. — И то — пеша?

— До вечерта ще ги настигнем. Каруците не се движат много бързо. — Ако изобщо ги открием…

— Това е сигурно. Мога да проследя сърна в гора, където не е валяло от седмици. А какво остава за цял керван каруци в открито поле…

— Не знам… Не ми харесва тази работа… Дори да ги настигнем, как ще ги убедим да ни върнат Артак?

— Ще мислим за това по-късно — отсече Уил.

— Сега му е времето — настоя момичето. — Как си го представяш — ние двамата, с голи ръце, да се изправим пред цяла дружина въоръжени мъже? Изглежда ми невероятно да успеем и според мен не си заслужава да рискуваме.

— За нищо на света няма да загубя този кон! — кипна Уил. — Ако не беше Артак, демоните щяха да ни довършат още в Хейвънстед! Той заслужава по-добра съдба от тази да тегли каруците на едни крадци… И освен това е единственият ни кон… Без него ще сме принудени да пътуваме пеша към Арбърлън — а това ще трае повече от седмица… През това време демоните като нищо ще ни пипнат. Така че имаме нужда от Артак!

— С една дума, вече си решил — сухо отбеляза Амбърли.

В Точно така — кимна Уил. — Пък и без това катунарите пътуват в нашата посока… Амбърли го изгледа втренчено, после кимна:

— Добре, съгласна съм. На мен също ми се иска да си върнем Артак… Но нека все пак обмислим плана си, преди да се втурнем след тях.

— Спокойно! — усмихна се Уил.

Цял ден вървяха на запад през ливадите. Слънцето прижуряше и беше страшна жега. Изпиха водата, която носеха, а наоколо не се виждаше никакъв извор, от който да напълнят манерките си. Късно следобед устните им се бяха напукали от жажда, а краката — подбили от ходене. Бяха на края на силите си и рядко разменяха по някоя дума, вперили поглед напред във все още аленеещите отблясъци на хоризонта. Този ден им се беше сторил безкраен. Скоро небето избледня и лека-полека се смрачи съвсем. Нощта беше ясна, звездна, а луната озаряваше пътя им, но вече им беше трудно да откриват в тревата следите от кервана, за да са сигурни, че се движат в правилната посока, и разчитаха само на ориентацията си. Потта изсъхна на телата им, а по лицата им беше полепнала прах. Едва се влачеха, но никой от двамата не посмя да предложи да спрат, преди да са настигнали кервана. Амбърли крачеше, устремила поглед напред, без да се оплаква, без да изостава от Уил, и той се удиви на духа, скрит в това крехко момичешко тяло.

Най-после зърнаха в далечината огньовете на циганския табор. Скоро различиха и каруците с чергилата, и фигурите, насядали край огъня. Уил хвана ръката на Амбърли и я накара да се сниши.

— Отиваме при тях — прошепна. Тя го изгледа изумено. — В това ли се състоеше планът ти?

— Донякъде познавам нравите на тези хора. Искам само да ми се довериш и да правиш каквото ти кажа.

И без да дочака отговор, той се изправи и тръгна към бивака. Амбърли нерешително го последва. Смеховете на катунарите, насядали на сладка приказка около огъня, вече се чуваха съвсем ясно. Някъде в мрака тихо подрънкваше китара.

Циганите още не ги бяха забелязали и Уил им извика така неочаквано, че Амбърли едва не подскочи. Всички глави стреснато се извърнаха към тях, а неколцина мъже се втурнаха да ги пресрещнат, но Уил не забави крачка. Амбърли плахо пристъпваше зад гърба му. Разговорите изведнъж замлъкнаха и смеховете стихнаха.

— Добър вечер — разнесе се гласът на Уил в настъпилата тишина.

Никой не отговори на поздрава му. Мъжете ги наобиколиха и ги гледаха изпод вежди, Уил забеляза в мрака металните остриета на насочени към тях ножове.

— Добре, че ви срещнахме — обърна се той с усмивка към посрещаните си. — Цял ден сме на крак и умираме от жажда. Дали ще ви се намери нещо за пиене?

От кръга навъсени мъже се отдели един, по-висок от останалите, с яркозелено наметало и широкопола шапка. Това беше същият човек, който ги поздрави предишната вечер.

— Охо, моите вчерашни познайници… — отбеляза той, този път не особено дружелюбно. — Добре сте дошли.

— Добре заварили — учтиво отвърна Уил. — На нас май не ни провървя… През нощта ни изчезна коня — кой знае накъде е запрашил…

— Наистина жалко — въздъхна мъжът с наметалото. Погледът му обаче беше по-скоро заплашителен, отколкото съчувстващ Очите му, черни като нощта, придаваха още по-мрачен вид на мургавото му лице. Клюнестият му нос бе леко закривен на една страна.

— Донесете вода! — махна той на хората си. Едрата му кокалеста ръка беше отрупана със злато. — Накъде сте тръгнали, млади приятели?