Камъните на елфите - Страница 44

— Не — поклати глава друидът. — Аз дори не го видях. Забелязах само някаква ярка светлина, която ви обгърна, преди да изчезнете. За Краля на Сребърната река знам само, че води странно, уединено съществуване, и че се появява пред малцина. Този път избра вас, значи е имал своите основания за това. Във всеки случай успя да внесе смут в редиците на демоните, от което на свой ред се възползвах аз.

Изведнъж той се обърна към Амбърли:

— Спомняш ли си какво точно ти каза?

Момичето смутено сви рамене:

— Не… Всичко беше като насън.

— Нищо, нищо — махна с ръка друидът. — Важното е, че ви помогна. Без него и тримата бяхме изгубени.

— Да, наистина, добре че беше той. — В гласа на Амбърли се долавяше тъжна ирония. — А ти къде се дяна, друиде?

— Как къде? — озадачено я изгледа Аланон. — Опитвах се да се добера до вас. Знаех, че сте в безопасност, но нямах представа накъде ви е отнесъл Кралят на Сребърната река. Можех, разбира се, да използвам магия, но не виждах смисъл да рискувам излишно. Предводителят на демоните притежава мощ не по-малка от моята, ако не и по-голяма. Веднага щях да привлека вниманието му. Вместо това реших да продължа към Арбърлън. Надявах се да ви срещна по пътя, както и стана. Придвижвах се бавно, защото междувременно бях загубил коня си, но разчитах, че ще действате предпазливо в мое отсъствие, както се бяхме разбрали. А когато Уил използва камъните на елфите при Тресавището, успях да се ориентирам за местонахождението ви. После чух воя на демоните-вълци и разбрах, че сте се насочили към долината Рен. Така ви открих.

— По-добре късно, отколкото никога… — отново не се сдържа Амбърли.

Аланон я погледна, усмихна се и поклати глава:

— Мисля, че се появих тъкмо навреме.

— Дано да е така, друиде, Но има нещо, което ме безпокои от самото начало. Имам чувството, че демоните знаят предварително всяка наша стъпка. Въпреки че досега им се измъкваме като по чудо…

— Знам — кимна Аланон. — Нещата ще се променят. Така не може да продължава. Амбърли пламна:

— Вече не вярвам на обещанията ти. Искам целият този кошмар най-после да свърши и да се върна у дома — не в Арбърлън, а в Хейвънстед.

— Не мисли, че аз не искам това — меко отвърна друидът. — Повярвай ми, правя всичко, което зависи от мен.

— Може би — сви рамене Амбърли. — Или поне всичко, което ти влиза в работата. Лицето на Аланон изведнъж потъмня:

— Не говори, без да знаеш, малка принцесо. Не е справедливо.

— Знам само едно — не отстъпваше тя. — Не мога да разчитам нито на теб, нито на избрания от теб придружител! Съжалявам, че изобщо се забърках с вас.

И за да скрие гневните си сълзи, тя рязко им обърна гръб и закрачи напред.

Уил Омсфорд, едновременно огорчен и объркан, остана да гледа след нея. В първия миг му мина през ум да вдигне ръце и да я остави да се оправя сама. И без това нямаше кой знае каква полза от него.

Но Аланон, сякаш доловил мисълта му, сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Не я съди прибързано.

Уил сви рамене и се изправи. И без това беше стигнал дотук, връщане назад нямаше.

Друидът хвана юздите на Артак и се отправи след Амбърли. Уил го последва.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Привечер на следващия ден крал Ивънтайн Елеседил се беше усамотил в кабинета си и преглеждаше списъка от държавнически дела, с които на сутринта трябваше да се заеме. Лицето му бе изопнато от умора, а очите му — възпалени от взиране в ситно изписаните страници на древните книги.

В краката на стария крал кротко похъркваше Манкс. „Завиждам ти, че можеш да спиш спокойно, стари друже, тъжно се усмихна Ивънтайн, какво не бих дал и аз да затворя очи поне за час, без да нахлуят проклетите кошмари.“

Кралят разтърка очи и подпря глава на ръцете си. Да можеше някак да се отърве от мъчителните мисли, които го преследваха всяка нощ и прогонваха съня му… Все по-болезнено усещаше нуждата от почивка и все по-малко надежда му оставаше, че желаният покой ще дойде.

Когато отново вдигна глава, пред него стоеше Аланон. За мит не повярва на очите си, реши, че видението е плод на затормозеното му съзнание, тръсна глава и разтърка очи. Но вместо да изчезне, друидът се приближи към него и му подаде ръка.

— Аланон! Вече мислех, че почвам да получавам халюцинации! Какво стана? Откри ли я?

— Тя е тук — кратко каза друидът.

Кралят не намери какво да отговори на това и замълча объркано. Манкс се събуди, наостри уши и шумно се прозя.

— Не вярвах, че някога ще я видя отново — промълви Ивънтайн. — Къде е?

— На сигурно място. Чуй ме, кралю, нямаме много време. Искам да събереш синовете и най-верните си съветници, изобщо хората, на които си разкрил тайната на Елкрис. Кажи им да дойдат точно след един час в Голямата заседателна зала. Искам да се срещна с тях. Постави отвън на пост сигурен човек. Това е засега. Ще се видим на съвета.

Той се обърна и тръгна към вратата.

— А Амбърли? — извика след него Ивънтайн.

— Ще се видим на съвета — повтори друидът, без да се обръща.

Уреченият час изтече и най-верните приближени на крал Ивънтайн се събраха в Голямата заседателна зала. Тя беше просторно шестоъгълно помещение с дъбова ламперия и високи сводести тавани, като в катедрала. В дъното на залата се издигаше кралският престол — великолепен, ръчно резбован, заобиколен от знамена с древни елфски гербове. Подът от чер полиран мрамор отразяваше като езерна вода светлините на газовите лампи. Около кръглата маса бяха столовете на Висшия елфски съвет — двадесет и един на брой.