Камъните на елфите - Страница 45

Но тази вечер бяха заети само шест от тях. Андер Елеседил седеше, вперил поглед в широкия дъбов портал, и почти не обелваше дума. Мисълта за появата на Амбърли го изпълваше с безпокойство. Въпреки че баща му не беше споменал нищо, принцът беше сигурен, че тя се е върнала. Иначе Аланон не би настоявал да ги види още сега. И най-вероятно друидът беше успял да я убеди да се заеме със спасяването на Елкрис. Андер не можеше да си представи само как би посрещнал Съветът завръщането на Амбърли, но се опасяваше, че чувствата щяха да бъдат по-скоро враждебни. И въпреки това, ако кралят се изкажеше пръв и им обяснеше как стоят нещата, останалите може би все пак щяха да й гласуват доверие… Но не вярваше баща му да го направи. Той би предпочел първо да чуе мнението на останалите и тогава да вземе решението си.

Андер се раздвижи неспокойно. Какъв ли щеше да бъде неговият собствен съвет? И дали щеше да бъде достатъчно обективен, след като ставаше дума за Амбърли? Дори в момента се разкъсваше от противоречиви чувства по отношение на нея — обичта и разочарованието се преплитаха. Той наведе глава. Може би щеше да е най-добре изобщо да не се намесва и да остави на по-безпристрастните да преценят.

Бързо огледа събралите се. Баща му се беше спрял все на сигурни, надеждни хора. И то, помисли си Андер, на такива, у които здравият разум щеше да надделее над чувствата. Но какво ли щеше да им подскаже този път разумът? Дори за себе си не можеше да бъде сигурен…

Отдясно на краля седеше Арион Елеседил, престолонаследникът. Както винаги, Ивънтайн щеше да се обърне първо към него. Арион беше неговата опора и старият крал го обичаше безумно. Самото му присъствие действаше на баща му толкова успокояващо, колкото ничие друго. Най-малко пък това на Андер, Но поне според брат си Арион беше твърдоглав и прибързан, не умееше или пък не искаше да се постави на мястото на друг. Навремето беше много привързан към Амбърли, дъщерята на любимия му брат Ейн. Но след смъртта на брат му момичето се отдръпна от него — чувстваше Андер по-близък. А след като Амбърли отхвърли честта да бъде Избраница, разривът между нея и вуйчо й беше пълен. В този момент Арион не изпитваше по отношение на Амбърли друго, освен горчиво разочарование. Дали то нямаше да попречи на безпристрастното му решение, питаше се Андер.

До Арион седеше Емер Чиос, първият министър. Той ръководеше държавните дела в отсъствие на краля. Красноречив и убедителен, Чиос щеше да изрази чувствата си открито. Кралят много го ценеше, въпреки че двамата много често бяха на различно мнение. Във всеки случай, каквото и решение да вземеше Емер, то щеше да има своята тежест.

Кейл Пинданон, главнокомандващ армията на елфите, бе най-старият и близък приятел на краля. Десет години по-млад от Ивънтайн, Кейл изглеждаше дори по-възрастен със съсухреното си, набраздено от белези лице, дългите бели коси и тънките си, провиснали мустаци. Целеустремен и твърд като скала, Пинданон беше сляпо предан на краля и винаги готов да го подкрепи. Същото щеше да стане и сега.

Последният присъстващ на събранието не беше член на Висшия елфски съвет. Той беше по-млад от Андер, слабичък, тъмнокос елф. Седнал до Пинданон, той почти не разговаряше с останалите, а ги наблюдаваше мълчаливо с искрящия си буден поглед. От пояса му стърчаха дръжките на два кинжала, а на стола му бе провесена дълга сабя. Андер забеляза на гърдите му медальон със сребърния кралски кръст. Това по всяка вероятност бе Криспин, капитан на елитната кралска гвардия, чието основно задължение бе личната охрана на краля. И все пак присъствието му тук бе доста странно. Андер бе очаквал баща му да се обърне за съвет към някой по-стар и опитен елф. Но щом в края на краищата го бе направил, явно имаше своите основания за това.

Тези бяха присъстващите на тайната сбирка. Отвън пред вратата пазеха Дардан и Роу. Напълно съзнателно баща му беше подбрал различни във всяко отношение хора, обединени от верността си към кралството. Ивънтайн разчиташе, че те ще вземат възможно най-правилното решение и Андер се молеше това да се окаже така.

Тези мъже съзнаваха отговорността си за съдбата на елфското кралство. Всички те бяха готови един ден да защитават интересите му на живот и смърт и този ден застрашително приближаваше. Елкрис бе вече на края на силите си, животът бавно се изцеждаше от нея и скоро никой нямаше да е в състояние да удържи злокобните настървени създания, измъкнали се иззад стената на Забраната. Те щяха да нахлуят в Западните покрайнини и да се опитат да унищожат всичко…

Андер оброни глава на ръцете си. Дали изобщо замисленото от Аланон имаше някакъв шанс да успее? И най-вече — щеше ли да им стигне времето? Всичко се свеждаше до това.

Двете врати на портала изведнъж широко се отвориха и всички като един обърнаха глави натам. В залата влязоха три фигури, загърнати в тъмни плащове, със спуснати ниско пред лицата качулки.

Този, който се извисяваше като скала над другите двама, не можеше да бъде друг освен Аланон, а някоя от двете по-дребни фигури беше… Андер затаи дъх… Амбърли! Но кой беше третият? Новодошлите застанаха безмълвно в единия край на масата.

— Ваше величество — обърна се друидът към краля и леко се поклони.

— Винаги си добре дошъл сред нас, Аланон. Всички са вече тук и с нетърпение очакват да те чуят.

— Тогава да не губим време — кимна Аланон и пристъпи напред. — Както знаете, голяма опасност заплашва народа на елфите — Силата на Елкрис отслабва с всеки изминал ден и скоро Забраната ще рухне. Демоните вече обикалят наоколо и дебнат сгоден момент да отмъстят за хилядолетното си заточение. А рухне ли веднъж Забраната, ще заприиждат насам като неудържим порой…