Камъните на елфите - Страница 60

Южнякът и момичето тръгнаха към скрития кей на елфите, но лодките, закотвени там, отдавна бяха станали неизползваеми — спогледаха се.

Реката си течеше край тях лениво, безучастно. Над брега се спускаше хладна сребриста мъгла. Планината ги обгръщаше с леденото си мълчание, а околните скали застрашително се бяха надвесили над тях.

Уил мрачно впери поглед в реката. И в същия миг забеляза малък сал, привързан недалеч от прогнилите ръждясали лодки и почти скрит в храстите. Хвана ръката на Амбърли и се спусна натам. Салът се оказа в доста добро състояние, очевидно беше използван от някой рибар, но Уил го прие като подарък от съдбата, едничкото им средство за спасение.

Седнаха в него и се отправиха на изток по течението на реката. Амбърли се загърна в наметалото си и почти веднага заспа. Уил беше прекалено развълнуван и пренапрегнат, за да последва примера и. Пък и без това някой трябваше да насочва сала. Добре че с настъпването на деня започваше да се позатопля и дрехите им поизсъхнаха. Облаците се бяха разпръснали, мъглата се вдигна и златистият кръг на слънцето изплува иззад отсрещните върхове.

Все повече наближаваха Скалист рид. На това място реката правеше плавни завои сред зелените планински ливади. Над главите им прелитаха пъстри птици, а във въздуха се носеше аромат на цветя. Амбърли се събуди с усмивка, протегна се и разтърка очи.

— Ти не спа ли? — попита учудено.

— Не можах — призна Уил.

— Значи е твой ред да поспиш. Затвори очи и не мисли абсолютно за нищо… Аз ще управлявам сала.

— Няма нужда… Наистина не съм уморен.

— Глупости! Та ти едва гледаш!

Уил се усмихна. Наистина с мъка държеше очите си отворени.

— Разбра ли какво се случи? — попита я изведнъж.

Тя не отговори веднага. Погледна го замислено и поклати глава.

— А ти разбра ли?

— Случи се това, че изгубих силата. Вече изобщо не съм в състояние да въздействам на камъните на елфите. Това е…

— Не бъди толкова сигурен. Спомняш ли си колко трудно ти беше и тогава при Тресавището? И въпреки това успя. Това, че веднъж не се е получило, не означава нищо. Може да си се пренапрегнал. Или пък да е било необходимо още малко усилие…

— Не беше това — въздъхна Уил. — Просто не се получи. Аланон ме предупреди, че е възможно да стане така. Всичко е заради смесената кръв в жилите ми, заради това, че съм повече човек, отколкото елф… Магията, както знаеш, е била предназначена за елфи. Самото ми съзнание или може би — подсъзнанието ми оказва някаква съпротива, която съм безсилен да преодолея.

Амбърли седна по-близо до него и сложи ръка на рамото му.

— Тогава не го мисли повече. Ще се справим и без тях.

— Едва ли — горчиво се усмихна Уил. — Ако демоните ни открият отново, без камъните сме загубени. Само магия може да противодейства на силата им.

— Значи трябва да се погрижим да не ни открият.

— Което за съжаление е невъзможно. Винаги досега са ни откривали и ти го знаеш.

— Знам и друго — разпалено отвърна момичето, като го гледаше в очите. — Ти беше този, който настояваше, че е немислимо да се върнем. Ти беше този, който ми даваше кураж през цялото време и ме молеше да не се предавам… Ти обеща да останеш до мен, каквото и да се случи… Ще ме изоставиш ли сега?

— Никога — пламна Уил. — Не става дума за това.

— А за какво тогава? Отчаян си и смяташ, че всичко е загубено. В такъв случай има ли смисъл изобщо да продължаваме? Нали знаеш, че армия без вяра… — Тя замълча и изведнъж се усмихна. — Виж ти. Представяла съм си този разговор в друг вариант. Аз бях тази, която се колебаеше от самото начало и все си мислех, че ако един ден рухна окончателно, ти би ми помогнал да стъпя на краката си отново…

— А стана така, че рухнах пръв, нали? — мрачно довърши мисълта й Уил. — Но толкова разчитах на камъните… Аланон също.

Амбърли сложи ръка на устните му.

— Не ти казвам да ги прежалиш… — усмихна се тя. — Просто се отпусни и си помисли с каква цел всъщност смяташе да ги използваш? Като оръжие? Като средство за унищожение? Но нали си Лечител, Уил? Съхранението на живота, а не унищожението е твоето призвание. Как би искал да задействаш маги ята, докато усещаш, макар и подсъзнателно, това противоречие?

Уил се замисли, навел глава. Дали наистина бе успял да постигне триединството сърце — разум — воля, за което говореше Аланон?

— Ето, виждаш ли? — продължи Амбърли. — Затова не бързай да виниш себе си, нито камъните. Преди всичко, щом си ги използвал веднъж, няма причина да не можеш пак… Такава дарба рядко се губи толкова лесно. Може би просто не смееш да повярваш, че действително я притежаваш…

Уил я погледна някак учудено:

— Кога си успяла да повярваш в мен? Доколкото си спомням, отначало изпитваше сериозни съмнения…

— Отначало не те познавах — тя поруменя. — Бях против цялото това пътуване и ги говорех едни… сега се срамувам, като си спомня.

Уил имаше чувството, че щеше да каже още нещо, но тя само въздъхна, махна с ръка и отклони погледа си.

— Е, няма значение — усмихна се южнякът. — Сега обаче си права поне за едно. Май наистина си разменихме ролите. Уж съм твоят защитник, а съм взел да плача на рамото ти…

— Значи ми дължиш едно сериозно утешаване — някак тъжно се пошегува момичето. — Гледай да не забравиш, може скоро да ми потрябва. А сега ми обещай, че ще поспиш.

— Обещавам — послушно отвърна Уил и се изтегна на сала с ръка под главата си. Опита се да спре да мисли за камъните на елфите, но не му беше никак лесно. Стисна очи, като си повтаряше думите на Аланон. Имай повече вяра в себе си. Вяра в себе си. Вяра в себе си… След малко вече спеше.