Камъните на елфите - Страница 61

Събуди се чак привечер. Беше спал направо върху твърдите дъски на сала и гърбът го болеше. Поразкърши се и отиде да смени Амбърли. За пръв път от няколко дни чувстваше глад и жажда, но при бягството от Пикон бяха изоставили всичките си запаси.

След малко реката започна да се стеснява и клоните на крайбрежните дървета се сключваха над главите им. Сенките се удължиха, залязващото слънце обагри в алено скалите. Понесен от бързеите, салът вече не се носеше така плавно, а бе станал почти неуправляем. Уил с мъка го удържаше да не се разбие в скалите. Там, където Мърмидон отново правеше завой на юг към ливадите на Калахорн, той насочи сала към брега и двамата с Амбърли слязоха.

Пренощуваха под короната на една стара плачеща върба. Бяха скрили сала в близките храсти. Набраха диви плодове и си потърсиха вода за пиене, но този път безуспешно. Хапнаха набързо и умората, натрупвана през всички тези дни, отново ги налегна. Скоро потънаха в сън.

Събудиха ги ослепителната светлина и топлите лъчи на утрото. Отпочинали и освежени, започнаха изкачването към Скалист рид. Преодоляваха разстоянията с лекота и по обяд стигнаха малко езеро, в което се вливаха няколко бистри поточета. Водата тук ставаше за пиене и двамата бегълци утолиха жаждата си.

С напредването на деня върховете на Скалист рид се виждаха все по-ясно и по-ясно. Само на юг, над непроходимите тресавища, известни под името Адов казан, се издигаше гъста мъгла от изпарения, която скриваше хоризонта. За пръв път, откак се бяха измъкнали от Пикон, Уил изпита известно безпокойство. Бяха решили да следват Мърмидон до подножието на планинския масив. Но сега, на една крачка от Скалист рид, започнаха да го обхващат съмнения дали замисленото прекосяване на планините е изобщо по силите им. Никой от двамата не познаваше местността — нямаха представа нито от най-преките пътеки, нито от най-безопасния преход. Бяха загубили водачите си — щяха ли да се справят сами?

По залез непристъпните върхове на Скалист рид се издигаха вече над главите им. Южнякът и момичето ги изгледаха с поглед някак обезкуражено. Нямаше за кога да тръгват нагоре — скоро щеше да падне нощта Предпочетоха да изчакат утрото на тази великолепна планинска поляна, осеяна със сини камбанки и алени макове. Откриха дори и поточе, което се виеше между боровете.

С плодовете, събрани от Амбърли, Уил успя само да залъже острия си глад, но някак беше благодарен и на това. Стомахът му стържеше и побърза да заспи.

Събуди се с усещането, че някой го наблюдава. Отвори очи и срещна втренчения поглед на едно момче с позлатени от утринното слънце коси. Примигна и разтърка клепачи — имаше чувството, че сънува.

Но сладкото ухание на диви цветя, което изпълваше гърдите му, си беше съвсем истинско, както и тази поляна с мека, окъпана от росата трева. А и момчето изобщо нямаше намерение да изчезва — седеше си насред поляната, кръстосало крака, и мълчаливо ги наблюдаваше. Беше елф — дребничък, луничав, с разрошени пясъчноруси коси.

— Добро утро — поздрави Уил, като се надигна на лакът и загледа момчето с нарастващо любопитство.

— Добро утро — учтиво отговори младият елф, с което окончателно разпръсна съмнението, че е зрителна измама. — …Съжалявам, не исках да ви събудя…

— Изобщо не сме те усетили — увери го Уил.

Хлапето гордо се усмихна:

— Това е, защото умея да се движа безшумно… Дори да стъпвам по суха шума, няма да ме усетите…

— Охо!

— Веднъж успях да се промъкна до дупка на лисица, без да я подплаша.

— Бива си те…

— А вие какво правите тук? — не се сдържа и попита момчето.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос — ухили се Уил. — Тук ли живееш?

— О, не… Доста по на юг. Чак след Ирибис. Във Ветрогон. Уил кимна, но името не му говореше нищо.

Зад него Амбърли се размърда в съня си.

— Много е красива — прошепна момчето. — Женени ли сте?

— О, не, просто… пътуваме заедно — Уил се посмути. — А ти как се озова тук?

— Много просто — разпери ръце момчето. — Долетях. Нали съм ветрогон.

— Какво си?

Но вниманието на момчето бе погълнато от Амбърли, която се събуждаше.

— Добро утро, лейди — поздрави я усмихнато.

— Добро утро. — В зелените очи на момичето просветна весело учудване. — Ти кой си?

— Пърк.

— Аз пък съм Амбърли. А това е Уил.

Момчето скочи и подаде ръка на Уил. Стискаше силно, по мъжки, и южнякът с учудване установи, че дланта му бе грапава, мазолеста. Пърк сякаш долови учудването му, смута се и не подаде ръка на Амбърли, само леко се поклони.

— На драго сърце бих хапнал нещо… — призна Уил.

— Нося само малко хляб, сирене, мляко и орехи. — Момчето посочи торбичката на кръста си. — Ако знаех, че ще ви срещна…

— Това е предостатъчно — усмихна се Уил. — Който и да си ти, много мило от твоя страна, че ще споделиш с нас закуската си.

Момчето отвори дисагите си и тримата се нахвърлиха на храната. Скромната закуска безкрайно им се услади.

— Откъде си взел млякото? — полюбопитства Амбърли.

— От козите. Знам едно стадо недалеч от тук…

— Нашият приятел е ветрогон. Лети насам-натам.

— Още не съм станал истински ветрогон — прекъсна го момчето. — Исках да кажа, че като порасна, ще бъда. А вие така и не ми казахте какво правите тук. Да не бягате от нещо?

— Защо мислиш така, Пърк? — преглътна Уил.

— Ами… дрехите ви са окъсани и мръсни, но да приличате на скитници. Пък и не носите нищо със себе си, не палите огън… Имам чувството, че сте побягнали от нещо…