Камъните на елфите - Страница 78

Принцът облече туниката си върху стегнатите превръзки и препаса меча си, когато изведнъж в палатката му нахлу Стий Джанс, задъхан с окървавено лице. Всички се втренчиха в него, а пратеникът, който в момента докладваше, замлъкна на средата на думата. Андер се приближи до червенокосия пълководец, стисна му ръката и направи знак да бъдат оставени насаме. Палатката се изпразни и двамата мъже срещнаха погледите си.

— На теб дължа спасението си, генерале — тихо каза принцът. — Не зная как да ти се отплатя…

— За каква отплата говориш, принце? — поклати глава Стий Джанс. — Аз съм войник и изпълних дълга си. Нищо повече.

— И така да е, малцина на твое място биха го направили — уморено се усмихна Андер. — Благодаря ти, генерале. Благодаря ти за всичко. И… още нещо. Кейл Пинданон е мъртъв. Бих искал ти да заемеш мястото му.

Червенокосият смутено помълча, преди да отвърне:

— Но, принце, аз дори не съм елф…

— Никой друг не би бил по-достоен от теб да поведе армията на елфите — твърдо каза Андер. — Пък и… благодарение на теб удържахме Бейн Дроу.

— Не зная дали всички биха одобрили това решение… — замислено поклати глава Стий Джанс.

— Има и такива, които не биха го одобрили — съгласи се Андер. — Но те не биха одобрили никое мое решение, защото в техните очи аз не съм достоен да заема мястото на баща си и брат си. А ти сам каза, че ако се съобразявахме с одобрението на всички…

В този миг в палатката влезе Аланон.

— Е, генерале — довърши мисълта си Андер, — приемаш ли моето предложение?

— Да, принце — отвърна Стий Джанс, този път без колебание.

Друидът ги наблюдаваше с каменно лице и помръкнал поглед. Когато заговори, гласът му бе снижен почти до шепот:

— Разузнавачите се върнаха, принце. Онези, които бяха изпратени на юг от Инисбор, не са се натъкнали на нищо обезпокояващо, но другите, които тръгнаха на север, докладват за цяла огромна армия демони, която се е спуснала на юг покрай източните склонове на Кенсроу и вече трябва да е навлязла в Саранданон.

Андер Елеседил слушаше пребледнял.

— Ето, значи, какъв е бил планът им, принце, от самото начало — продължи друидът, като мрачно поклати глава — да ни прилъжат тук, при Бейн Дроу, а междувременно основните им сили да се промъкнат зад гърба ни…

Андер прехапа устни. В очите му имаше сълзи.

— Значи всички, които паднаха тук… и при прохода Халис… всички тези храбри мъже… и брат ми, и Пинданон… които искаха да попречат на превземането на Саранданон, са загинали напразно…

— Армията, идваща от север, е огромна — тихо каза Аланон, — не би било по силите на елфите да я удържат. Пълчищата демони, тръгнали към Саранданон, са неизброими и ако сега се опитате да ги спрете, сте обречени на сигурна гибел.

— Значи Саранданон падна… — промълви едва чуто Андер и лицето му се изкриви от болка.

Аланон само кимна.

Принцът закрачи из палатката като звяр, хванат в клетка, и хвърли поглед към постелята, на която лежеше кралят, все така неподвижен и безмълвен, в неведение за всичко, което ставаше. В един-единствен ден бяха загубени толкова много… Сърцето на Андер се късаше.

Аланон сложи ръка на рамото му:

— Принце, трябва да дадеш заповед за отстъпление, докато не е станало късно…

— Отивам — с отпаднал глас произнесе Андер.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Уил Омсфорд се убеди, че зловещите разкази за Дивата пустош ни най-малко не преувеличаваха — това бе най-мрачното и отвратително място на света. Двамата с Амбърли се спуснаха от Скалист рид в безоблачен слънчев ден, а Дивата пустош ги посрещна с черни надвиснали облаци и непроходими, сумрачни дебри. Черните, изкривени стволове на дърветата бяха обрасли с мъхове и лишеи, клоните им се протягаха като пипала на гигантски паяци, а тръните показваха хищни нокти изпод загниващата шума, която изпълваше въздуха с отровни зловония. Човек оставаше с потискащото чувство, че тук животът се поддържа единствено благодарение на собствения си разпад, храни се от собственото си разложение.

Южнякът и момичето предпазливо поеха по тясна горска пътека, като се взираха в мрака с разширени от ужас очи. Имаха чувството, че се движат през тунел и дневната светлина достигаше до тях отдалече, през пролуките между листата. В тази странна, зловеща гора нямаше птици — нищо чудно, та тук приличаше по-скоро на затвор, как биха издържали, помисли си Уил. Нямаше дори пеперуди, само змии, прилепи и диви котки — уродливи създания, свикнали да се хранят с мърша, които се плъзгаха безшумно в мрака и оставяха Уил и Амбърли тръпнещи от погнуса.

От време на време се чуваше пукот на сухи съчки и нечие тежко дишане. Огромните сенки на някакви невидими твари се мяркаха между дърветата. Южнякът и момичето ускоряваха ход или се притаяваха в храстите, но съществата или не ги забелязваха, или не си правеха труда да се занимават с тях.

През целия път срещнаха само няколко случайни минувачи, които им заприличаха по-скоро на видения, отколкото на същества от плът и кръв. Мрачни и неразговорливи, с ниско спуснати качулки, тези пътници също не проявиха никакъв интерес към тях. Зорките им котешки очи хладно проблясваха изпод качулките, сякаш искаха да преценят що за птици са тия двамата и струва ли си въобще да се захващат с тях.

По залез слънце най-после излязоха от гората. Бяха стигнали градчето Гримпен Уорд, най-негостоприемното място, което човек би могъл да си представи. Разположено в една падина, то се състоеше от еднотипни дървени бараки, долепени една до друга, мърляви и олющени. На много от тях бяха сложени катинари и капаците бяха спуснати, а отпред висяха неграмотно написани табели с имената на собствениците и продажната цена. Зад олющените прозорци на останалите горяха бледи пламъчета на газови лампи.