Камъните на елфите - Страница 79


К оглавлению

79

Уил и Амбърли имаха чувството, че всяка втора къща в това градче беше хан, където мъжете се събираха на чашка. Отвътре се разнасяха дебелашки шеги и остър пиянски смях. Зад грубите дървени маси бяха насядали одърпани мъже и мърляви жени, а в краката им обикаляха дръгливи кучета.

Тези хора можеха да отмъкнат кесията ти, докато ти подават ръка, да прережат гърлото ти, без дори да се замислят… Уил усети, че косата му настръхва. Дядото на Пърк май щеше да се окаже прав.

Той стисна здраво ръката на Амбърли и двамата забързаха надолу по улицата, без да знаят накъде отиват. Немислимо беше да прекарат нощта в гората, но дали тук щеше да бъде по-безопасно? Едва ли, но нямаха друг избор. На всичко отгоре бяха и без пари, а стомасите им стържеха и краката им не ги държаха. Уил се беше надявал да поработят за една топла вечеря и покрив над главата си, но сега просто не виждаше към кого би могъл да се обърне с подобна молба.

От съседната барака излезе с клатушкане един пиян гном, залитна и се хвана за плаща на Уил. Южнякът нетърпеливо го изблъска. Гномът се търколи на земята и продължи да лежи там, като се хилеше глуповато. Уил дръпна Амбърли:

— Да се махаме оттук!

Не знаеха какво точно им носи утрешният ден, не знаеха дори къде ще прекарат нощта. Бяха в самото сърце на Дивата пустош и една непредпазлива крачка можеше да им струва живота.

Отчаяно се нуждаеха от някой, който да ги упъти, от човек, комуто да се доверят, но имаше ли такъв в Гримпен Уорд?

Може би щеше да се наложи Уил да използва камъните на елфите по-скоро, отколкото бяха предполагали, а това щеше да ги издаде… С демоните по петите им шансовете им да достигнат Свещения огън ставаха нищожни. Но от друга страна, без да знаят накъде да го търсят, можеха да се лутат и с дни.

Обхванат от нерешителност, разкъсван от противоречиви мисли, Уил изведнъж спря насред улицата.

— Уил — подкани го на свой ред Амбърли, — хайде да се махаме оттук!

Сепнат, Уил тръсна глава. Всичко с времето си. Първо трябваше да решат къде ще прекарат нощта. И на всяка цена да намерят нещо за ядене.

Хванати за ръка, двамата с Амбърли спряха малко по-надолу по улицата пред една странноприемница, не така плътно прилепена до останалите сгради и скрита в сянката на високи борове. На табелата пишеше — Страноприемница „Свещеникът“. На първия етаж светеше и те се запътиха натам.

Тук крясъците не бяха така оглушителни и посетителите като че ли бяха по-малко. Това им се стори достатъчно обнадеждаващо и двамата пристъпиха навътре. Амбърли се озърташе плахо като сърна.

— Спусни качулката ниско над лицето си! — прошепна й Уил и се опита да й се усмихне окуражително, въпреки че не му беше особено весело.

Помещението беше задушно, задимено. На бара се бяха облегнали неколцина мрачни, неприветливи мъже и две-три раздърпани жени, които пиеха наравно с тях. Много от посетителите, наведени над халбите си, също като Уил и Амбърли бяха спуснали ниско качулките си в знак, че не желаят да бъдат закачани. Подът беше осеян с нечистотии и в ъглите висяха паяжини. Скърцаща дървена стълба водеше нагоре, а в подножието й стара мършава хрътка унило глозгаше някакъв кокал.

Уил и Амбърли седнаха в дъното на помещението пред една празна маса с нечиста покривка и запалена свещ отгоре. Неколцина от посетителите ги изгледаха вяло и се върнаха към обичайното си занимание.

— Какво търсим тук? — шепнешком попита Амбърли.

— Ще видиш — кратко отвърна Уил.

Съдържателната — едра, безформена жена в напреднала възраст, накуцвайки, се затътри към тях. Уил я изгледа замислено. В главата му се раждаше някаква идея.

— Какво ще пиете? — троснато попита жената.

— Две бири, моля.

— Не обичам бира — прошепна Амбърли, когато жената се отдалечи. — И изобщо тук никак не ми харесва. Какво си намислил?

— Почакай и ще разбереш. Забеляза ли как накуцваше?

— Кой, жената ли?

— Съдържателната — кимна Уил. — Кой знае, може от това да излезе нещо…

След малко жената се върна с две халби, тупна ги пред тях на масата и запита навъсено:

— Това ли е?

— Имате ли нещо за вечеря? — попита Уил, като отпи от халбата. Амбърли изобщо не докосна своята.

— Яхния, хляб, сирене и пай, днеска съм го пекла — отвърна жената и въздъхна уморено.

Уил я изгледа съчувствено.

— Не е лесно да седиш над печката в тая жега…

— Така си е — изсумтя жената. — Ама най-лошото е, че готвиш за тоя, дето духа. Всички идват да се наливат, рядко някой ще хапне…

— Сама ли се оправяте с всичко?

— Синовете помагат… — Жената стана по-разговорлива и видимо поомекна. — Моичкият ни заряза. Момчетата по ги влече комарът и чашката, ама сегиз-тогиз се случва да ме сменят… То аз бих могла и сама, да не беше тоя пусти крак. Мира не ми дава…

— Опитвахте ли горещи компреси?

— Слагах. Поотпусна ме.

— А билкови настойки?

Тя махна с ръка:

— Полза никаква…

— Лоша работа… Откога сте така?

— Знам ли? Откак се помня…

— Ще похапнеш ли? — хвърли поглед Уил към Амбърли и преди тя да успее да отвори уста, поръча: — Ще опитаме яхнията. Донесете ни две порции.

Амбърли изчака жената да се отдалечи, наведе се напред и отчаяно зашепна:

— Как мислиш да й платим!?

— Спокойно — усмихна се Уил. — Можем да си го позволим.

Амбърли изглеждаше така, сякаш беше готова да го удари, но се отказа от намерението си в последния момент и само въздъхна:

— А уж беше обещал да не ме държиш в неизвестност и да не действаш на своя глава… При циганите това за малко да ни коства живота! А тези хора са далеч по-опасни.

79