Камъните на елфите - Страница 81

— Ей, вие двамата, ще пийнете ли по едно? — викна съдържателката и тупна Уил по рамото, като едва не го осакати.

— Не, благодаря — отвърна южнякът и направи отчаян опит да се усмихне. — Предпочитаме да поспим… Много път бихме и едва гледаме от умора…

— Глупостта, я се стегни! Останете да се повеселим, сега ви е паднало! Аз черпя!

— Умирам за сън… — прозя се Уил.

— Че как ще спите на тоя шум? — разпери ръце жената. — Ама ваша воля. Качете се горе в стая номер десет. Тя е в дъното и сигурно е малко по-тихо… Значи сега сме квит, а? — добави накрая.

— Напълно — увери я Уил.

— Ама че си загубен! — изсмя се жената. — Не си знаеш цената… Какво е една вечеря! Дори само това, че ще спя една нощ като хората, пак стига! Ще ти дам един безплатен съвет, момчето ми: ако не си по-хитър, доникъде няма да стигнеш!

Тя ги остави и тръгна към бара. Чакаше я работа. Тази вечер беше извадила късмет и трябваше да се възползва от положението.

— Хайде, сладури — извика. — Развържете кесиите. Черпнята свърши.

Сами в коридора на горния етаж, Уил и Амбърли се спогледаха.

— Е, все още ли ти е жал за нея? — поиска да знае Уил.

Момичето се усмихна и нищо не отговори.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бяха прекарали няколко часа в сън, когато изведнъж някакво шумолене пред вратата ги стресна. Уил скочи и разтърка очи. Отвън се чуваха стъпки, тихи гласове и нечие задъхано дишане. Това не можеха да са демоните, но въпреки това сърцето му биеше до пръсване. Ключалката тихичко изскърца, сякаш някой се опитваше да провре нещо през нея. Амбърли седеше в леглото пребледняла, с разпуснати коси. Уил сложи пръст на устните си и прошепна:

— Не мърдай от тук…

После се промъкна до вратата. Резето беше спуснато и нямаше да я отворят лесно. Отвън долитаха неясни, откъслечни фрази:

— … По-полека, глупако… вдигни малко…

— Повдигнал съм го… ти се дръпни!

— Няма смисъл… Дай да й ударим едно рамо и готово…

— Да, ама ако наистина оня използва магия.

— Струва си риска… Дай да я разбием, ти казвам!

Гласовете продължиха да спорят, дрезгавият пиянски шепот ту заглъхваше, ту се извисяваше, примесен с цветисти ругатни. Доколкото Уил успя да прецени, отвън имаше поне десетима мъже, жалка и безразсъдна пасмина, на която пиянството даваше кураж. Слухът за тайнствения лечител тази нощ бе вървял от уста на уста, един го бе преиначил, друг — поразкрасил и така у мнозина се бе затвърдило убеждението, че странникът е пълен със злато. Уил се отдалечи от вратата на пръсти и се върна при Амбърли.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна.

Бяха спали с дрехите и не губиха време за обличане. Нахлузиха само ботушите си и се спуснаха към прозореца. Той гледаше към покрива на някаква ниска постройка в задния двор.

— Готова ли си? — прошепна Уил и хвана ръката на Амбърли.

В този миг откъм вратата се чу трясък и някой изруга. Крадците вече губеха търпение и не след дълго щяха да нахлуят. Амбърли тупна долу. Уил скочи след нея и в същия миг вратата на стаята отхвръкна под напора на неколцина яки мъже с ниско спуснати качулки. Те се втурнаха към прозореца и се надвесиха надолу, но Уил и Амбърли вече тичаха през градината.

Преследвачите наскачаха след тях, готови на всичко, разярени от мисълта, че плячката им се изплъзва. Южнякът и момичето прескочиха градинския плет и хукнаха презглава накъдето им видят очите.

След малко, останали почти без дъх, се озоваха на главната улица, но виковете на преследвачите още кънтяха в ушите им. Градчето сякаш изведнъж се пробуди, светнаха прозорци, разнесоха се сърдити възгласи.

Уил и Амбърли се долепиха до една от дървените сгради и неуверено се спогледаха. Немислимо беше да продължат по главната улица. Оставаше им една-единствена възможност: да се отклонят към гората. Така щяха да се отърват от преследвачите си, но на какво ли щяха да налетят?

Придвижваха се безшумно, като се придържаха край стените и оградите. Не след дълго виковете заглъхнаха. Още малко и щяха да се измъкнат.

Свиха в тясна странична уличка покрай някакви складове и конюшни. Усетили присъствието им, конете се раздвижиха неспокойно и зацвилиха.

Изведнъж от мрака изскочи някаква тъмна фигура и се насочи към тях, като размахваше ръце и надаваше пронизителни викове. Откъм съседните къщи прозвучаха в отговор възбудени възгласи. Уил и Амбърли се залутаха като подплашени птици. Хукнаха презглава, препънаха се в нещо и се проснаха по очи. Някой се стовари с цялата си тежест върху тях. Лъхна ги остър мирис на пот и на бъчва. Уил се вкопчи в схватка с ненадейния нападател, за да даде възможност на Амбърли да се отскубне. Непознатият бе як и жилав, но Уил успя да го повали по гръб и главата му издрънча по каменната настилка. Човекът глухо изохка и се изпружи на пътя, а двамата отново побягнаха, вече почти без да се обръщат назад. Преследвачите почти ги настигаха, някъде зад гърба им се чуваше тропот на крака и проблясваха фенери.

— Уил! — долетя до ушите му отчаяният вик на Амбърли в същия момент, в който се спъна в някакви поставени напряко на улицата дъски и полетя надолу. Последното, което усети, преди да изгуби съзнание, бе, че главата му сякаш щеше да се пръсне от острата болка.

След миг дойде на себе си и се опита да се изправи, като се олюляваше. Амбърли се спусна да го подкрепи. Той се облегна на рамото й и неуверено опипа главата си. Косата му лепнеше от кръв. Унасяше го, но трябваше да продължи да се движи. Усещаше, че Амбърли му говори нещо и се напрегна да разбере какво. Чувстваше се същински глупак. Как можа да допуснеш това, Уил Омсфорд, помисли си. Точно сега ли трябваше да ти се случи? Не можа ли да внимаваш малко повече?