Камъните на елфите - Страница 82

Заклатушкаха се надолу по улицата, като се подпираха на стените и оградите. Напредваха бавно, мъчително, кръвта се стичаше по лицето на Уил и той се движеше, обгърнат в пурпурна мъгла, като се ядосваше сам на себе си.

Изведнъж долови изплашеното възклицание на Амбърли. Някакви фигури изскочиха на пътя им и го препречиха. После някой го вдигна и го понесе, а Амбърли сякаш потъна вдън земя. Уил чуваше само резки, възбудени гласове и виждаше танцуващи пламъчета на фенери. Натовариха го на някаква каруца и някой подпъхна възглавница под главата му, избърса и кръвта от лицето му с влажна кърпа.

С мъка отвори очи. Тези пъстри басмени завеси смътно му напомняха нещо, този звън на мъниста му беше познат… А този шал от ярка коприна можеше да принадлежи само на…

И тогава пред погледа му изплува едно лице, чиято искряща пъстра хубост го караше да затаява дъх. Една усмивка го докосна като в сън и до ушите му долетя нежният мамещ глас на Еретрия:

— Казах ти, че пак ще се срещнем, Уил Омсфорд.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

В продължение на пет дни армията на елфите и нейните съюзници от Волнонаемния корпус отстъпваха на изток към Арбърлън през поля и гори, следвани по петите от демоните. Придвижваха се денонощно, нямаха време да отдъхнат, защото преследвачите им също не спираха. Демоните не чувстваха умора, нито глад — сили им даваше единствено омразата. Те препускаха като хрътки, надушили кървава следа, слепи и глухи за всичко, което би могло да ги отклони от целта им. Елфите, напротив, съсипани от умора и отчаяние, като че ли започваха да губят вяра в собствените си сили.

Андер Елеседил също усещаше първите признаци на страха. Мисълта за провала при Бен Дроу, който не съумя да предотврати, не му даваше мира. Толкова елфи бяха загинали напразно, а най-лошото тепърва предстоеше… Редиците им се топяха с всеки изминал ден и му се струваше, че до Арбърлън ще достигнат само една шепа оцелели. Търсеше вината за това най-вече в себе си, в собствената си неопитност и нерешителност, и се разкъсваше от самообвинения. Какъв главнокомандващ си ти, питаше се мрачно, щом гледаш как войниците ти мрат като мухи и нищо не можеш да направиш? Кой да се погрижи за спасението на собствената ти армия, ако не ти? Дори присъствието на Аланон, който го следваше като сянка, мълчалив и загадъчен, не го обнадеждаваше. Двамата яздеха един до друг, без да споделят страховете и опасенията си.

Най-отзад бяха конниците на Стий Джанс, огромния червенокос боец, превърнал се в жива легенда, който се бе държал достойно от първия миг на битката до самия й край. И сега той бранеше тила на отстъпващата армия, отвличаше с бързоподвижни отряди вниманието на врага, както при Бейн Дроу, и за кой ли път оставяше демоните с празни ръце, като ги довеждаше почти до лудост.

Този доблестен мъж сякаш си играеше на котка и мишка със смъртта, предизвикваше с насмешка преследвачите си, които у всеки друг биха породили само ужас. Защото демоните, чиито пълчища напредваха към Арбърлън сега, нямаха почти нищо общо с призрачните черни твари от Бейн Дроу. Тези тук имаха мощни охранени туловища, а сред тях се срещаха и такива, чиито размери бяха направо чудовищни. Телата им бяха покрити с яки и лъскави като стомана люспи. Едни от тях можеха да те убият с един-единствен мощен замах, други — само с леко докосване, подобно на змийско пробождане. Едни бяха бавни и тромави, други се стрелкаха с бързината на вятъра. Едни протягаха дълги хищни пипала, други изобщо нямаха крайници и се плъзгаха като червеи. Имаше сред тях такива, които пиеха прясна кръв, и други, които се хранеха само с мърша. Имаше всякакви — смучещи, жилещи, огнедишащи… Изсипваха се на огромни рояци и сипеха смърт навсякъде, откъдето минеха. Земята на елфите почерня като овъглена.

Преследването продължаваше вече пето денонощие. Елфите и волнонаемниците се биеха рамо до рамо в отчаяното си усилие да спрат настъплението на врага, да отблъснат освирепелите настървени орди. Но всеки подобен опит би бил за тях последен, ако не беше неуловимият Стий Джанс. И въпреки това защитниците даваха все нови и нови жертви и с приближаването към Арбърлън редиците им все повече оредяваха.

Следобед на петия ден елфите най-после стигнаха бреговете на река Песноструйка и зърнаха в далечината кулите на Арбърлън. Но влязоха в града с тежка стъпка и наведени глави — бяха загубили една трета от армията си и още една трета техни другари беряха душа. От волнонаемниците пък бяха останали не повече от двеста бойци. А демоните всеки миг щяха да бъдат тук. Привечер над Арбърлън се струпаха тъмни облаци, довле-чени от вятъра, и скриха бледата луна. Във въздуха се носеше мирис на буря. Прозорците един след друг светваха и улиците опустяваха, огласяни само от стъпките на нощните патрули. Армията, в пълна бойна готовност, очакваше врага на източния бряг на река Песноструйка и по гористите склонове на Каролан.

Още със завръщането си Андер Елеседил свика всички министри и генерали в залата на Висшия съвет. Той се изправи пред събраните мъже, стиснал жезъла на Елкрис. Очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — опръскани с кал и кръв. Не бе имал време дори да се преоблече — сега всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. С него в залата влязоха Ала-нон и Стий Джанс — бледите им сурови лица имаха израз на мрачна решителност.

При появата им останалите мъже станаха на крака като един и развълнувано зашепнаха. Най-после Емер Чиос удари с длан по масата и в залата се възцари тишина: