Камъните на елфите - Страница 83

— Седнете! — нареди първият министър, който ръководеше заседанията в отсъствието на краля.

Андер изчака за момент събранието да утихне и пристъпи напред. Щеше да предложи за обсъждане нещо наистина важно и имаше нужда от подкрепата на Емер Чиос.

— Господин министре — учтиво се поклони, — разрешете ми да започна.

— Имате думата, принце — кимна Емер Чиос.

Андер започна някак неуверено, със съзнанието, че не притежава нито красноречието на брат си, нито убедителността на баща си. Описа премеждията, сполетели армията на елфите през последните няколко дни, съобщи за смъртта на Арион и раняването на краля, за провала при Бейн Дроу и понесените огромни загуби. Даде им най-подробна представа за противника, който имаха насреща си, без да преувеличава или подценява огромната опасност. Предупреди ги, че демоните са вече съвсем наблизо, твърдо решени да ги унищожат и… способни да го направят. Предстоеше им последната решителна схватка — боят щеше да бъде на живот и смърт.

Докато говореше, Андер наблюдаваше лицата на събраните мъже, за да прецени как посрещат думите му. Едва сега истински осъзна, че той е техният бъдещ крал и се надяваше между него и първите мъже на кралството да се установи разбирателство. Въпреки че нямаше да е лесно да го приемат — той толкова се различаваше от баща си, когото всички уважаваха, и от брат си, комуто всички се бяха възхищавали. Но баща му сега лежеше безпомощен, на края на силите си, и в състоянието му нямаше никакво подобрение. През цялото време Андер се беше надявал, че баща му ще се съвземе, но надеждата му лека-полека угасваше.

— Господа — завърши той речта си с равен глас, за да прикрие огромното си вълнение, — знам какво се очаква от мен като син на крал Ивънтайн. Ще застана начело на армията, въпреки че, Бог ми е свидетел, никога не съм се стремил към това. Знам, че можехте да разчитате на баща ми, но и аз ще се поста рая да оправдая доверието ви. За това обаче имам нужда от подкрепата ви и ви люля да ми подадете ръка.

Разбира се, те не бяха длъжни да го сторят, но и той не бе длъжен да търси одобрението им.

Престолът на елфите му се полагаше по право, но той чувстваше вътрешна необходимост да увери тези достойни мъже в собствената си добронамереност, да им даде да разберат, че и занапред ще се допитва до тях.

Търпеливо изчака реакцията им, даваше си сметка, че им е необходимо време да осмислят чутото. Нали затова не остави Аланон да говори вместо него. Едно изказване на друида би прозвучало недвусмислено и категорично, не би оставило място за никакъв коментар, а тъкмо това искаше да избегне Андер. По този начин той им даваше възможност да се почувстват съпричастни — не просто пионки, на които всяко решение се налага отгоре, а истински съветници, на които един крал би могъл да се облегне.

Искаше от тях единствено да го приемат без предубеждения и да му дадат възможност да заслужи доверието им. Беше наясно, че по право му се полага само властта, уважението трябваше да спечели сам и това нямаше да стане изведнъж.

Пръв се изправи Емер Чиос. Погледът му пробяга по лицата на присъстващите и се спря на Андер.

— Принце — прогърмя гласът му, — всички тук добре ме познават и знаят, че не коленича пред никого, бил той и самият крал За мен волята на народа винаги е тежала повече и от най-строгата кралска заповед. Защото никой не може да ме убеди че е един-единствен човек с в състояние да отсъди по-мъдро от цял народ — И все пак — продължи той, като натъртваше всяка дума — на Ивънтайн Елеседил съм бил предан и се чувствах горд да му служа. Защото той е всичко това, което трябва да бъде един крал. Бих искал сега, в този труден момент, той да е сред нас, а не прикован на легло. Но уви… Синът му, Андер Елеседил, когото всички познаваме, застава на неговото място. Какво да ви кажа… Аз лично смятам, че в отсъствието на Ивънтайн Елеседил никой по-добре от Андер не би се справил със задълженията на един крал.

И той сложи ръка на сърцето си, което беше елфският знак за вярност. В настъпилото мълчание мъжете се надигнаха от местата си един след друг, всички с ръка на сърцето. Погледите им бяха вперени в принца. Сред тях бяха и командирите на войската — Елрон Тай, заел мястото на падналия Пинданон, Коболд — елегантният, висок капитан на Черната стража, и Керин — командир на личната кралска гвардия.

— Сега те ще те следват и в огъня, принце — прошепна в ухото му Аланон. Андер кимна. Почти му се искаше да не беше така. Отново насядаха, за да обсъдят защитата на Арбърлън.

Всъщност подготовката за нея беше започнала още преди две седмици. Емер Чиос, който отговаряше за защитата на града в отсъствието на краля, се бе погрижил за това и бе взел ред защитни мерки, които сега изложи пред Андер.

Достъп до града имаше от две страни — от изток, през долината Рей, и от запад, през долината Саранданон. Откъм север и откъм юг Арбърлън беше непристъпен заради планините, над които и пиле не можеше да прехвръкне. Аланон беше предупредил, че Забраната ще рухне при равнината Хоар. Това означаваше, че демоните по-скоро ще се движат на изток и ще трябва да минат през Саранданон. Така атаката ще дойде от запад.

А точно там защитата на елфите беше най-стабилна. Освен това имаше и две естествени прегради, които допълнително щяха да затруднят демоните. Първата беше река Песноструй-ка, дълбока и буйна точно на тона място. Втората беше възвишението Каролан, чиито назъбени скали бяха обрасли с храсти и буреняци, а елфите бяха завардили тесните пътечки. Река Песноструйка пък се пресичаше от едно-единствено мостче, което щеше да бъде незабавно разрушено. С настъпването на нощта елфите бяха запалили стотици факли на източния й бряг и предварително бяха поставили всевъзможни капани за неканените гости.