Камъните на елфите - Страница 85

— Принце — задъхваше се младият елф, — елате бързо! Кралят се събуди!

— Събуди ли се?! — скочи Андер.

В следващия миг вече тичаше към покоите на краля.

Ивънтайн беше сънувал странен сън — плуваше в море от тъмнина, някъде извън времето и пространството. Отначало това беше приятно, топло и успокояващо усещане — сякаш бе още в майчината си утроба — най-сигурното и обгърнато от нежност място. Но постепенно разбра, че целият е омотан от тънки като паяжина нишки, които сковаваха движенията му, и колкото повече се мъчеше да се освободи, толкова по-здраво се впиваха в него. Обхвана го ужас. Започна да се мята неистово, за да разкъса този чудовищен пашкул, който го обгръщаше отвсякъде като смъртен саван. Потъваше с шеметна бързина в тъмната бездна, но отчаяно се бореше, за да се изтръгне от нея, и най-после успя.

В същия миг отвори очи. Светлината в стаята го заслепи. Примигна объркан и разтърка очи. Чувстваше се като замаян. Като удавник, спасил се по чудо от лапите на смъртта. После постепенно изплуваха очертанията на стаята, сетивата му се пробудиха и той вдъхна с наслада мириса на чисти чаршафи, на свещи и цветя. Събитията през последните дни едно през друго се втурнаха в паметта му: сражението при прохода Халис, демоните, които изскачаха от гъстата мъгла, кървавите копия, предсмъртните викове, кълбата от синкав пламък, Аланон, Андер и… внезапният удар. Размърда се неспокойно. По челото му се стичаше пот.

— Ваше величество!

Виждаше току пред себе си лицето на младия елф, а гласът му достигаше до него сякаш от вдън земя.

— Ваше величество! Буден ли сте?

— Какво има?

Не можа да познае собствения си глас.

— Раниха ви при прохода Халис, сър. Ето тук, точно в слепоочието. — Оттогава сте в безсъзнание. Господи, толкова се тревожехме…

— Кога… стана това? — с усилие произнесе кралят.

— Преди седмица.

— Цяла седмица?!

— Ще ида да доведа сина ви, кралю — разбърза се Гейл.

— Сина ми… — повтори Ивънтайн.

— Принц Андер, сър. Имат заседание на Висшия съвет, но веднага ще дойде! И Гейл хлопна вратата.

Останал сам, Ивънтайн се опита да се надигне, но не успя. Беше още твърде немощен. „Андер“ ли каза Гейл? А къде беше Арион? Ивънтайн сбърчи вежди и се опита да събере мислите си. Защо се бяха върнали в Арбърлън? Какво беше станало с армията на елфите? А със защитата на Саранданон?

Изведнъж отмаля и се отпусна назад. Чувстваше се стар, стар и болен — свършен човек. Прехапа устни. Що за крал беше, щом нямаше сили дори да стане от леглото? Напрегна се и най-после задъхан се облегна на възглавниците. Целият беше в пот от направеното усилие.

От другия край на стаята го наблюдаваше Манкс, верният Манкс. Кралят понечи да го извика и изведнъж се сепна. Думите заседнаха в гърлото му. В очите на кучето видя стаена такава омраза, че го побиха тръпки. Господи! Дали не полудяваше?

Изведнъж почувства огромна, безпределна самота, като зейнала в душата си бездна. За пръв път в живота си изпитваше страх. Дали онова, което за миг зърна в погледа на Манкс, не бе само плод на болното му въображение? Но защо тогава кучето не идваше при него? Това също беше съвсем необичайно… Не, старче, помисли си. С теб става нещо нередно, не ти е виновно кучето. Въобразяваш си разни неща, боиш се и от сянката си… Както е тръгнало, скоро съвсем ще полудееш…

В коридора се чуха гласове и след миг в стаята влезе Андер. Кралят протегна ръце да го прегърне, притисна го до гърдите си и веднага забеляза напрегнатото му, развълнувано лице.

— Хайде, синко — погледна го, — кажи ми какво се е случило.

Потръпна от някакво мрачно предчувствие и добави с усилие:

— Къде е Арион?

Андер преглътна нещо и Ивънтайн изведнъж пребледня.

— Мъртъв ли е?

— Падна при Уърл — отвърна Андер едва чуто.

Знаеше, че няма да намери думи, с които да утеши баща си, и само поклати глава. Ивънтайн стисна ръката му. В очите му имаше сълзи.

— Убили са Арион? — повтори невярващо.

Андер кимна.

— Кейл Пинданон — също…

Кралят се отпусна на възглавницата и глухо попита:

— А какво става със защитата на Саранданон?

— Отстъпихме…

Спогледаха се и Андер на свой ред притисна баща си в прегръдките си. След малко Ивънтайн проговори с равен, някак безжизнен глас:.

— Моля те, разкажи ми за смъртта на Арион. Не ми спестявай нищо.

Изслуша разказа на сина си, без да промълви нито дума, загледан а пламъка на гаснещата свещ. Когато Андер свърши, сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Върни се на съвета, синко. Аз ще почакам…

— Да повикам ли Гейл?

— Не… Предпочитам да остана сам. И… моля те, изведи Манкс.

Андер бе вече на вратата, когато баща му добави:

— Гордея се с теб, Андер… Знам, че ще се справиш.

Андер усети, че гърлото му се сви.

Останал отново сам, кралят се отпусна назад, затвори очи и остави спомените да нахлуят. Тревогата му за съдбата на елфите прерасна в някакво чувство за обреченост, в усещане за близък край.

— Ех, Арион, Арион… — прошепна. Раменете му се разтърсиха от ридания.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Еретрия! — тихо възкликна Уил. Надигна се на лакът въпреки пронизващата болка. — Какво правиш тук?

— Не виждаш ли? Спасявам ти кожата — насмешливо отвърна момичето.

В задната част на двора две възрастни циганки перяха някакви парцали, просмукани по всяка вероятност от собствената му кръв. Главата му беше омотана със стегната превръзка. Докосна я и тихо изохка.