Камъните на елфите - Страница 86

— Не бой се Главата ти си е на мястото… — увери го Еретрия.

Уил стреснато се озърна:

— А къде е Амбърли?

— Ах, да… сестричката ти. И тя е на сигурно място — говореше съвсем тихо, за да не я чуват жените. — Да не мислиш, че ще се възползвам от случая и ще тръгна да си отмъщавам, задето ме изоставихте при Тресавището? Или от яд, че съм пренебрегната? Ако смяташ така, значи малко ме познаваш. Е, какво, размисли ли. Дава ти се втора възможност…

— Къде е Амбърли? — повтори Уил и се надигна. Зави му се свят от болка.

— Разбери най-после, никой няма да й направи нищо лошо. Стига да исках, можех да си отмъстя, без дори да си мръдна пръста. Трябваше просто да ви оставя на пътя и онези мухльовци щяха да ви довършат…

Тя направи знак на жените да излязат и го изгледа замислено, наклонила глава като птица.

— Как ни откри? — полюбопитства Уил.

— Как ли? Много просто. Който търси, намира. Пък и на теб славата ти се носи из цялата околност. Пътуващият лечител с изумителните способности и така нататък… Защо според теб те преследваха ония? — Тя го докосна по издрасканата буза и добави по-меко: — Глупчо такъв. Подобна дарба не можеш да запазиш дълго в тайна… А хората не обичат някой, който е толкова различен… Добре, че ние, циганите, първи научаваме всичко. Нали разбираш, имаме си начини за това… Иначе досега да си мъртъв. Щяха да те заколят като шиле. За да пипнат златото ти, не за друго — тя се засмя. — Кой би помислил, че прочутият лечител е гол като пушка…

— Трябваше да бъда по-предпазлив — призна Уил. — Постъпих лекомислено.

— Е, видя ли? Добре, че съм аз. Не си губих времето напразно. Съобщих на Цефело, че тръгвам да те търся и… ето ме тук.

— Значи Цефело знае, че съм тук? — подскочи Уил.

— Притеснява ли те това? — дяволито се подсмихна тя.

— Честно казано, не ми е никак приятно. Нали знаеш, двамата не храним добри чувства един към друг… особено.

— Да, но понякога умея да бъда достатъчно убедителна — разпери ръце Еретрия. — Представи си, сега дори ти е благодарен за онова, което стори при Тресавището.

— Не му вярвам — поклати глава южнякът.

— Много правилно. И все пак поне за момента нищо не ви заплашва. Виж, сутринта сигурно ще поиска да се срещнете на четири очи. Но дотогава има още време — най-важното сега е, че ви измъкнахме от преследвачите.

Тя се наведе да смени компреса му и сбърчи нос:

— Съблечи тези дрехи, южняко, целите са в кръв. Ще ти помогна да се измиеш.

— Няма нужда, ще се справя и сам. Намери ми само нещо… за обличане.

Тя кимна, но не помръдна от мястото си. Уил се изчерви като момче и промърмори:

— Нямам търпение да сваля тези дрехи…

Тя му отправи най-ослепителната си усмивка:

— Ама, хайде де! Какво чакаш? — Знаеш ли, ти наистина си непоправима.

— Така е — кимна момичето. — Само заради това още не съм се отказала от теб.

Каза го без следа от усмивка, с оня свой проникващ право в сърцето поглед, от който Уил за миг остана като замаян, но се съвзе и я попита с обичайния си глас:

— Е, ще ми донесеш ли все пак нещо за обличане? Очите й се премрежиха от гняв, но тя нищо не каза, само рязко се изправи, издърпа някакво чекмедже и тръсна пред Уил купчина пъстри дрехи.

После най-неочаквано се наведе, целуна го по устата и изхвърча от фургона. Уил чу превъртането на ключ в ключалката и усмихнато поклати глава. Поне наистина беше на сигурно място.

Едва беше успял да се измие и облече в пъстрите копринени дрехи, когато Еретрия отново се появи, този път придружена от Амбърли. Малката елфа също беше нагиздена в пъстра циганска премяна и с разпуснатите си до кръста коси приличаше на принцеса от приказка. Погледите им за миг се срещнаха и Уил прочете в очите й безмълвно съчувствие.

— По-добре ли си? — попита го.

— Всички се грижим той да е добре — отвърна вместо него Еретрия с хладен, убийствено любезен тон. — Приятни сънища, сестричке Амбърли. Наглеждай през нощта братчето си.

Звънливо се засмя и хлопна вратата зад гърба си.

Двамата спаха дълбоко и непробудно до сутринта. Първата работа на Уил беше да провери дали камъните на елфите са си на мястото. А първата работа на Амбърли беше да смени превръзката му и да промие раната му. Когато привърши, Уил изненадващо и за самия себе си я възнагради с целувка по бузата. Тя цялата грейна и се изчерви като малко момиченце.

След малко Еретрия им донесе закуската — хляб, мед, мляко и плодове. Някаква ефирна бяла дреха се ветрееше около тънкото й тяло и я обгръщаше като облак.

— Добре ли спа, южняко? — попита с най-лъчезарната си усмивка и излезе, без да размени и дума с Амбърли.

Уил смутено поклати Глава и се обърна към Амбърли. Момичето отново се усмихна, но този път насила.

Още не бяха приключили със закуската, когато се появи и самият Цефело. Облечен бе както винаги целият в черно, наметнат с тревистозеления си плащ. Широкополата му шапка бе дръзко накривена, но още щом влезе, той я свали с широк театрален жест и се ухили до ушите.

— Кого виждам?! Отново моите млади приятели — Лечителят и красивата му сестра… пак ли си търсите коня?

— Този път не — усмихна се Уил.

— А какво ви се случи този път, любопитен съм да чуя? Да не би да изгубихте пътя? Доколкото знам, Арбърлън е по на север…

— Ние вече бяхме там — отвърна Уил уклончиво и остави настрани от себе си празната табла.

— И решихте да посетите Гримпен Уорд?

— Както виждам, не само ние…

— Аз лично дойдох по работа — сви рамене Цефело. — И не смятам да остана тук по-дълго, отколкото е необходимо. Ами теб, Лечителю, какво те води насам? Ако си дошъл да си изкарваш хляба, едва ли би могъл да намериш по-неподходящо място.