Камъните на елфите - Страница 87


К оглавлению

87

Уил се поколеба за миг, преди да отговори. Трябваше много внимателно да мери думите си. Имаше горчив опит с Цефело.

— И ние сме тук по работа — отвърна, без да се впуска в подробности.

— А аз реших, че сте дошли да си търсите белята… — присви очи Цефело. — Е, както и да е, имате късмет, че се появих точно когато работите ви отиваха на зле…

Типично за него, прехапа устни Уил, като едва се сдържа да не се разсмее. Човек би помислил, че никой освен него няма пръст в спасяването им. Разпери ръце:

— Излиза, че пак сме ви задължени…

— А аз ви дължа едно извинение — с тържествена сериозност произнесе Цефело. — Там, при Тресавището, бях разстроен и объркан… и в гнева си изрекох неща, с които ви обидих. Сега съзнавам, че не съм бил прав и ви моля да ми простите. Държах се като глупак и неблагодарник. Но ето че сега ми се отдава случай да изкупя вината си. Само ми кажете с какво мога да ви помогна…

С крайчеца на окото си Уил забеляза, че Амбърли го гледаше предупредително. Напразно, нямате така лесно да се хване на въдицата.

— Боя се, че и при най-добро желание не бихте могли да ни помогнете — въздъхна той. — Необходим ми е човек, който познава областта като петте си пръста…

— Ето на! — плесна с ръце Цефело. — Пак извадихте късмет! Кръстосвал съм Дивата пустош надлъж и нашир…

— Не, не — махна с ръка Уил. — Достатъчно главоболия си създадохте заради нас. Ще се справим и сами.

— Защо просто не ми кажете какво ви води насам — продължи Цефело, все едно не го бе чул. — Ако е по силите ми, ще направя всичко, за да ви помогна…

— Ами, ето каква е работата — снижи гласа си Уил. Амбърли отчаяно стискаше ръката му. — В кралското семейство има тежко болен. Всъщност няма да крия, това е внучката на крал Ивънтайн Елеседил. Та тя спешно се нуждае от едно лекарство, а то може да бъде извлечено само от корена на едно растение, което се среща тук и никъде другаде… Кралят е обещал голяма награда на оня, който успее да излекува внучката му, затова ние със сестра ми побързахме насам…

Какви ги дрънкаше, господи… Целият пламтеше и не смееше да погледне Амбърли в лицето.

— А знаете ли къде по-точно да търсите този корен? — нетърпеливо го прекъсна Цефело.

— Да — кимна Уил. — В древните лечителски книги се споменава някакво място, наречено Хранилището…

— Ти май излезе прав — името нищо не ми говори… — оклюма глава Цефело, но изведнъж се оживи. — Знаеш ли, познавам едного, който сигурно ще ни свърши работа! Само че, Лечителю, да се разберем отсега — ти сам се увери, че да се пътува из Дивата пустош далеч не е безопасна. Така че заради теб излагам хората си на голям риск, естествено, със съзнанието, че верността ни ще бъде щедро възнаградена… — Той сви рамене, сякаш се оправдаваше: — Нали разбираш, трябва някак да се живее… Всеки си вади хляба, както може…

— Каква награда очакваш от мен, Цефело? — рязко попита Уил. — Кажи направо, не го увъртай.

— Ще ти кажа — светнаха очите на скитническия главатар.

— Искам камъните. Южнякът бавно поклати глава.

— Те няма да ти вършат никаква работа…

— И защо мислиш така? — присви очи Цефело. — Да не съм вчерашен. Знам, че без тях ти не би бил това, което си. Отвари и хапове ли? Вятър работа! В камъните е истината и ти ще ми ги дадеш.

— Тяхната магия е елфска — търпеливо обясни Уил. — Ако в жилите ти не тече кръвта на древния народ, няма да можеш да задействаш силата им.

— Лечителю, ти си долен лъжец! — изсъска Цефело.

— Той казва истината — намеси се Амбърли. Гласът й трепереше. — Камъните са дясната му ръка, неговото единствено оръжие и нямаш право да му ги искаш.

— Кое е право и кое — не, решавам аз! — ухили се Цефело. — Но ако продължавате да дрънкате измислици, ще се разгневя не на шега!

— Няма да ти дам камъните — сви рамене Уил. — Дали ми вярваш, или не си е вече твоя работа.

Погледите на двамата мъже се кръстосаха като шпаги. Но дълбоко в очите на номада, отвъд заплахата и омразата, проблясваше страх. И този страх бе предизвикан от камъните на елфите, чиято разрушителна мощ Цефело добре си спомняше. И все пак той направи опит да се усмихне.

— Е, добре, какво тогава си готов да ми дадеш, Лечителю? Или очакваш да ти свърша услугата заради черните ти очи? Едва ли — не си толкова глупав. Сигурно имаш предвид нещо ценно, което би могъл да ми предложиш?

Уил отчаяно си блъскаше главата, но никакъв изход от ситуацията не му хрумваше. Най-после, тъкмо когато бе решил, че положението е безнадеждно, Цефело щракна с пръсти.

— Сетих се, Лечителю! Ще се договорим нещо. Нали казваш, че кралят на елфите ще ти даде награда? В, хубаво. Аз ще те заведа при човек, който може би ще ти помогне да намериш мястото, което търсиш. А ти срещу тази услуга ще разделиш с мен кралската награда. Става ли?

Странна сделка, помисли си Уил. Нетипична за един номад, най-малко за Цефело. За тях това бе все едно да обещаеш нещо срещу нищо. Те обичаха да се подсигурят предварителна. Накъде ли биеше Цефело?

— Значи ще ми помогнеш да науча местоположението на Хранилището? — държеше да уточни Уил.

— Да, ще се опитам.

— Но няма да ме придружиш дотам, така ли?

— Какъв е смисълът да излагам хората си на ненужен риск? — сви рамене Цефело. — Останалото си е твоя грижа, нали така? А обещанието си с обещание, така че ще се погрижа да го удържиш?

— И все пак има нещо, което ме притеснява — намръщи се Уил. — Как ще разбереш дали съм успял?

— Номадите научават всичко! — изсмя се Цефело. — Не се грижи затова!

87