Камъните на елфите - Страница 88

Уил отново се запита какво се криеше зад тази вълча усмивка. Имаше усещането, че нещо не е наред. Но наистина имаха нужда от помощ, за да не използват прекалено рано камъните на елфите и по този начин да издадат присъствието си. Ако Цефело не блъфираше, помощта му наистина можеше да се окаже от огромно значение.

— Е, какво? — настоя Цефело. — Съгласен ли си да делим наполовина?

— Наполовина е много — възрази Уил.

Искаше да изпита Цефело.

— Виж една трета става.

— Хм… — понамръщи се Цефело. — Какво пък… От мен да мине!

Склони прекалено лесно и това още повече засили съмненията на Уил. В очите на Амбърли също имаше боязън и недоверие. Но тя нищо не каза. Очевидно не искаше да се намесва и го беше оставила сам да прецени.

— Хайде, южняко — подкани го Цефело. — Решавай по-бързо!

— Реших — отсече Уил. — Приемам.

— Значи се разбрахме — погледна го циганинът изпод вежди — Мъжка дума!

Ухили се и излезе, като си подсвирваше.

— Не му вярвам… — прошепна момичето.

— И аз… — замислено отвърна Уил.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Седнал в тръстиковия люлеещ се стол, старецът тихичко си тананикаше. Слънцето гаснеше зад върховете на далечните планини и над гората се спускаше здрач. Дърветата шушнеха приспивно и въздухът лека-полека се изпълваше с хладния чист мирис на нощта. Това беше любимият му момент от денонощието — през тези кратки мигове човек забравяше, че се намира в самото сърце на Дивата пустош и дори тук можеше да се почувства като у дома си…

А старецът отдавна беше свикнал със своята горска обител, нещо повече — привързал се беше към това място, към което малцина хранеха топли чувства. Но той го познаваше така добре, както никой друг — знаеше мрачните му тайни и неведнъж беше ставал свидетел на суровата безмилостна борба за оцеляване, която се водеше тук на всяка крачка. Животът и смъртта тук бяха в непрестанна схватка, но това му се струваше особено вълнуващо, сякаш бе проникнал в самата сърцевина на нещата.

Дивата пустош бе станала негов дом преди повече от шейсет години и тук той най-после бе намерил самотата, спокойствието и уединението, за които духът му жадуваше. Тук сам си беше господар, мислите му се рееха на воля. Не би заменил своята колиба за някоя барака в онези мрачни, пренаселени места, където всички живееха врата до врата, но това не ги сближаваше помежду им, а тъкмо напротив — само ги настървяваше един срещу друг. Кракът му не би стъпил в дупки като Гримпен Уорд. Онези нещастници също като него бяха жители на Дивата пустош, но имаха толкова общо с нея, колкото някой, заврян в мазето на замък, би могъл да се нарече негов обитател.

А те, глупаците, го смятаха за луд. Смахнатият старец, който живееше сам-самичък в най-затънтения лес. Нека си мислеха каквото щат. Той пък за нищо на света не би искал да е на тяхно място.

— Пират? — подвикна на огромното черно куче, което се беше изтегнало в краката му. Кучето скочи и се прозя. Имаше муцуна на вълк и космато рошаво тяло на мечка. Сложи глава в скута на господаря си и размаха опашка. Чакаше да го почешат.

Погълнати от това занимание, което доставяше удоволствие и на двамата, изведнъж се ослушаха. Остър пронизващ писък разцепи нощта. Пират се озърна неспокойно, но старецът го потупа по косматата глава. Наблизо ловуваше дива котка.

Отново се отпусна назад и обгърна с поглед стария кладенец в двора, бараката, в която спеше мулето, струга, дърводелския си тезгях под навеса. Откак се помни, обичаше да майстори разни неща, да вдъхва мириса на прясна дървесина. Безполезно на пръв поглед занимание, което придаваше смисъл и красота на дните му. Компанията на Пират му стигаше. Хората не му липсваха — дивите котки и мулето с нищо не бяха по-лоши.

Изправи се и се разкърши. Съвсем се беше стъмнило и небето беше отрупано със звезди. Време беше да приготви нещо за вечеря за себе си и за кучето. От вчера му беше останала малко супа — може би щеше да им стигне.

Тръгна да запали огъня. Беше дребен мъж, слабичък и прегърбен. Венец от бели, пухкави коси обкръжаваше лъсналото му теме. Ризата му беше побеляла от слънцето, а изпод късите панталони стърчаха загорели, тънки като клечки крака. Кожата му беше суха и сбръчкана, прорязана от изпъкнали жилки. Движеше се с леко подскачане, като пружинено човече — от старост походката му бе изгубила гъвкавост.

Разпали огъня и клекна до него, като се чудеше не може ли да сложи още нещо в тенджерата. В този миг чу тропот на каруци и конско цвилене някъде навътре в гората. Пират настръхна и изръмжа. Старецът му изшътка предупредително. След малко от мрака се появиха очертанията на няколко коня и един-единствен фургон. Старецът се намръщи. Това беше шайката на оня негодник Цефело. Изплю се и го изгледа изпод вежди. Чудеше се дали да не насъска кучето срещу тях. Ездачите спряха насред поляната и Цефело пристъпи напред.

— Добра среща, Хийбъл.

Старецът изсумтя:

— Какво те води насам, Цефело?

— Хийбъл, Хийбъл — оскърбено поклати глава Цефело, — така ли се посреща стар приятел?! А уж се знаем не от вчера — толкова ни е минало през главата…

И сякаш нищо не е станало, радушно разтърси ръката на стареца, който седеше безучастна.

— Я да те видя! Планинският въздух ти се отразява добре — установи Цефело с най-обезоръжаващата си усмивка. — Въпреки че възрастта си казва думата…

— Какво ме разглеждаш като кон за продан? — сопна се старецът. — Да не се опитваш да ми продадеш някой пенкилер?