Камъните на елфите - Страница 89

К оглавлению

— Все същият си си — поклати глава Цефело. — Саможив и недружелюбен.

— Какво е станало с хората ти, главатарю? Да не са се разбягали?

— Чакат ме на главния път — неохотно отвърна Цефело. — Дошъл съм по работа, не можех да ги мъкна с мене…

— Та ще ми кажеш ли най-после за какъв дявол си дошъл?

— Може ли първо да поседнем край огъня ти и да поговорим?

— Сядайте — сви рамене старецът. — Тъкмо вечерях. Ама за вас няма да стигне. Пък и… не бих разделил залъка си с вас.

— Няма нужда — увери го Цефело и великодушно махна с ръка. — Този път те каним да споделиш вечерята ни…

Ездачите слязоха от конете, а една стара циганка наизвади тенджери и съдинки от фургона.

Цефело извика при себе си младия мъж и момичето, които пътуваха във фургона. Към тях се приближи и едно тъничко мургаво момиче с панталони за езда.

Седнал в стола си люлка, Хийбъл се загледа натам. Двамата от фургона не приличаха на цигани, въпреки че не се различаваха от тях по облеклото си. Малката групичка се запъти към стареца. Тъмнокосото момиче гледаше младия мъж с някаква дръзка настойчивост и не се отделяше от него.

— Дъщеря ми, Еретрия — представи я Цефело, като я изгледа предупредително. — А тези двамата са елфи.

— Личи си — отвърна Хййбъл. — Каква работа имат с вас?

— Изпълняваме важна мисия — загадъчно съобщи Цефело.

— Кой, ти ли? — сбърчи вежди старецът. — Пази боже!

Изгледа младия мъж от главата до петите и заяви:

— Изглеждаш ми свястно момче. Защо си се хванал с тях?

— Защото има нужда от водач — заяви Цефело вместо него и побърза да смени темата. — Какво си се заровил жив в тоя пущинак, старче!? Някой ден ще мина оттук и ще открия само оглозганите ти кости…

— Я го виж колко се е загрижил! — изсумтя Хийбъл. — Не знам кой от двама ни си търси белята, Цефело… Времето ще покаже. Аз знам какво правя — ти му мисли!… Ще ми кажеш ли най-после на какво дължа компанията ти?

Цефело въздъхна:

— Имай малко търпение, приятелю. И дотам ще дойде думата…

— Хайде, Цефело, стига си го увъртал! Казвай какво искаш? Не ми губи времето, и без това не ми е останало твърде много…

— Нищо за себе си, Хийбъл, този път нищо за себе си. Тези млади елфи имат нужда някой да ги упъти. Аз не мога, въпреки че имах доброто желание… — той разпери ръце. — Но жертвах част от времето си, за да ги доведа при теб. Моля те, влез им в положението…

— Какъв е този цирк, Цефело? — вдигна вежди старецът.

— Ако нямаш нищо против, спри за малко излиянието си и да похапнем… Мирише ми апетитно. Пък ако има и малко биричка…

По време на вечерята, която се състоеше от топла яхния и сух хляб, почти не се говореше. Затова пък бяха разменени бързи многозначителни погледи, които обясниха на Хийбъл много неща. Елфите очевидно наистина бяха в крайна нужда и бяха последвали Цефело от немай-къде. Стана му ясно, че те не хранеха никакви илюзии по отношение на старата лисица. А Цефело, разбира се, както винаги правеше някакви тънки сметки и съвсем не движен от човеколюбиви чувства. Озадачаваше го единствено онова чернооко момиче, чиято дяволита усмивка прикриваше нещо много по-дълбоко. След като храната бе изядена и бирата — изпита, Хийбъл извади луличката си, Цефело реши, че е настъпил моментът да продължат разговора.

— Та, както ти казах, тези двамата се нуждаят от помощта ти. Уверих ги, че ще направиш каквото можеш за тях. — А те наистина го заслужават…

— Не си падам по елфи — промърмори Хийбъл като на себе си. — Мислят се за нещо повече от останалите… И по циганите-катунари не си падам. По тях пък — съвсем.

— Има ли изобщо нещо, по което си падаш? — звънна гласът на Еретрия.

— Ти да мълчиш! — сопна й се Цефело. Мургавата девойка дори не го удостои с поглед.

— Има, моето момиче, уверявам те, има — по-меко отвърна старецът и се обърна към Цефело. — Какво ще получа, ако реша да им помогна? Надявам се, че този въпрос не ти е неприятен…

— Не злоупотребявай с търпението ми, Хийбъл — озъби се вождът.

— Защо? Да не би да ми прережеш гърлото? Боя се, че тогава няма да имаш никаква полза от мен…

— Добре де — махна с ръка Цефело, — ще получиш каквото ти се полага — дрехи, завивки, кожи, коприна…

— Все неща, които изобщо не са ми нужни… — подсмихна се старецът.

— Тогава какво, по дяволите, искаш, проклето старче?! — избухна Цефело.

Пират наостри уши и предупредително изръмжа. Хийбъл го потупа по гърба и спокойно отвърна:

— Ножове, ето какво. Няколко хубави ножа, брадва и десетина стрели. И един точиларски камък.

— Изнудвач — процеди Цефело, но побърза да добави: — Ще ги имаш, само да си ги заслужиш.

— Питайте, каквото ще питате — сви рамене Хийбъл и захапа луличката си.

— Този млад елф е Лечител — започна Цефело, като посочи Уил. — Търси корен, от който да извлече някакво много рядко лекарство и който според неговите лечителски книги се среща само тук, в местност, наречена Хранилището…

Когато настъпилото мълчание продължи твърде дълго, Цефело се обади отново:

— Е, какво?!

— ?!

— Къде е?!

— Кое? — подразни го старецът.

— Хранилището?! — изрева Цефело.

— На мястото си, предполагам… И ако не ме лъже паметта, представлява някакви катакомби под една планина — гробници или нещо такова…

— Точно така! — скочи младият елф с пламтящо от възбуда лице.

— Значи, говорим за едно и също място… Хм… А случайно да пише в книгите ти нещо за Дупката?