Камъните на елфите - Страница 90

— Да не искаш да кажеш, че Хранилището е в Дупката, старче? — В гласа на Цефело се долавяше смъртен страх и това не убягна на Хийбъл.

— Точно това искам да кажа — кимна лукаво той. — Та… натам ли си тръгнал, Цефело?

— Къде се намира Дупката? — намеси се младият елф.

— Един ден път на юг и сте там. Само… хубавичко си помислете, преди да тръгнете. Никой още не е излязъл жив от Дупката.

— Никой ли? — замислено повтори елфът.

Еретрия промърмори нещо под носа си. По това как изведнъж притихна и пребледня, Хийбъл разбра, че тя вече знаеше.

— Там живеят сестрите близначки — старецът се озърна и снижи гласа си до шепот. — Вещиците Мораг и Маленро. Бездънната пропаст е тяхно владение…

— Но нали говореше за някаква планина? — озадачено попита Уил.

— По-скоро връх. Висок планински зъбер насред бездната, като гигантски показалец, щръкнал от някой гроб… — потръпна старецът. — Аз съм го виждал. Но никому не пожелавам да го види…

— А вещиците? Кажи ми нещо повече за тях…

— Мораг и Маленро ли? В древността техният род е бил прочут — не си ли чувал за придворните дами на мрачния Владетел на Уорлок? Те са били тук от незапомнени времена… и според някои силата им може да се мери само с тази на друидите. Но… за разлика от тях, както вече сигурно си се досетил, са смъртни врагове на елфите. Не че ме е грижа, само отбелязвам.

Той остро се изсмя и втренчено изгледа младия елф, преди да продължи:

— Та, както казах, те са кръвни сестри, но изпитват само злоба и омраза една към друга. И открай време враждуват, като всяка от тях стръвно пази своята половина от Дупката: Мораг — източната, а Маленро — западната. Не знам каква е причината да се опитват да се унищожат взаимно, но биха дали мило и драго да заграбят и останалата половина. Но както и да е, върхът, който те интересува, Зъбецът, се издига точно по средата между двете владения. А под него е Хранилището.

— Ти виждал ли си Хранилището?

— Аз ли? О, не, опазил ме Бог. Не съм стигал чак до там. Въпреки че веднъж, преди много години, ловувах до самия ръб на Дупката. Бях млад, самонадеян, не давах ухо на зловещите слухове… Пък и вече бяха минали няколко дни, без да забележа нищо обезпокоително. И една нощ, както си сиях, се появи тя… Маленро, с разпуснати коси, като прекрасна фея от сънищата и бледа като самата Смърт. Каза ми, че искала да поприказва с някой, в чиито жили тече човешка кръв, и седна до огъня. Всъщност приказваше само тя, а аз я слушах, изгубил ума и дума…

Старецът поклати глава, унесен в спомените си. Гласът му бе станал глух и далечен.

— На сутринта си тръгна… Така внезапно, както беше дошла. Никога вече не я видях. Човек би помислил, че съм сънувал, но аз зная, че не съм… Защото тя отнесе със себе си част от душата ми…

И Хийбъл поклати замислено глава.

— Освен това така ясно си спомням думите й, сякаш беше вчера… Освен всичко друго тя спомена за Хранилището… Там в древни времена, преди още самата тя да се появи на бял свят, била извършена някаква магия… но каква точно и Маленро не знаеше…

Старецът млъкна, отдаден на мисли за онази, която никога не беше успял да забрави…

Младият елф се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, Хийбъл.

Старецът стреснато вдигна глава. Погледите им се срещнаха и Хийбъл разбра, че елфът ще слезе в Дупката, Нищо нямаше да го спре. Но все пак направи опит. Хвана ръката му и прошепна:

— Не отивай там, момче…

— Трябва — простичко каза младежът.

— Недей, Уил — изведнъж се обади и Еретрия. — Чуваш ли, Лечителю, няма да излезеш жив оттам!

В този кратък миг чувствата, които бушуваха в душата й, сякаш изскочиха на повърхността и ярка руменина обля лицето й. Но Уил само поклати глава и тя пребледня, рязко се извърна и подхвърли през рамо „Глупак!“, преди да се скрие в мрака.

Младият мъж остана загледан след нея. През лицето му премина сянка. Хийбъл хвърли поглед към неговата спътничка, малката елфа. Тя не помръдваше, навела глава, скрила лице в сянката на косите си.

— Толкова ли е важно намирането на този корен? — попита старецът, — И сигурни ли сте, че не се среща някъде другаде?

— Това си е тяхна работа! — рязко го прекъсна Цефело.

— Знам, че нямаш търпение да си получиш наградата — намръщи се Хийбъл, — но не ти ли минава през ум, че чисто и просто няма да има от кого?

— Стига сме умували — надигна се Цефело. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Да вървим да пием и да се веселим!

И той подвикна на старата циганка, която забърза към тях с пълни халби в ръце. Още неколцина от табора се присъединиха към компанията и не след дълго екнаха смехове, зазвучаха песни, а Цефело заразправя с цветистия си език разни небивалици за места, където всъщност кракът му не беше стъпвал, и за хора, които едва ли някога беше срещал… Циганите го слушаха със зяпнали уста, а Хийбъл — с недоверчива усмивка. Старецът се полюшваше на стола си, разсеяно галеше кучето и се питаше дали момъкът, така твърдо решен въпреки увещанията да слезе в Дупката, щеше да срещне Маленро. И независимо от всички опасения, тайничко му завиждаше…

След малко Уил се надигна и тръгна към кладенеца в задната част на двора. Амбърли вече беше заспала, загърната в одеяло, край огъня. Уил също се чувстваше необичайно замаян, въпреки че не беше изпил много бира. Ледената вода може би щеше да помогне, а след нея и един хубав сън… Тъкмо се беше навел с металното канче, когато чу зад гърба си стъпки и рязко се извърна. Беше Еретрия.