Камъните на елфите - Страница 91

— Не те разбирам, Лечителю — тя впери в него настойчив поглед. — Май не ти е мил животът?

Уил остави канчето обратно във ведрото и приседна на камъка.

— Навлякох си един куп неприятности, за да ти спася живота в Гримпен Уорд… — Да не мислиш, че ми е било лесно да убедя Цефело? А излиза, че всичко е било напразно… — Тя поклати глава. — Ти държиш на своето и искаш да слезеш в Дупката… Не знам какво си обещал на Цефело, та и той така се е запалил? Ако те изнудва с нещо, само ми кажи!

— Цефело няма нищо общо с това — само махна с ръка Уил.

— Тогава защо?

— Това лекарство е много необходимо… — започна Уил, но момичето не го остави да довърши.

— Докога ще пееш тази песен?! Да не съм сляпа?! Можещ да заблудиш Цефело, но не и мен! Цефело не вижда по-далеч от носа си — алчността го заслепява. Но аз… — тя помълча, пламнала от вълнение, седна до него на камъка и зашепна; — Това момиче не ти е сестра. Ти по-скоро си неин телохранител или нещо такова… Само че какво ще търсите в Дупката?…

Тя го погледна право в очите и стисна ръката му:

— Можеш да ми кажеш. Никога няма да те предам.

Уил се усмихна.

— Знам, Еретрия. Сигурен съм в това. Ето какво ще ти кажа. Над земите ни е надвиснала голяма заплаха. Единственото, което може да ни защити, е скрито в Хранилището. Ние с Амбърли трябва да го вземем оттам.

— Тогава нека поне и аз да дойда с вас — заяви Еретрия с мрачна решителност. — Вземи ме с теб, Уил. Отдавна трябваше да си го сторил.

— Ти сама каза колко е опасно долу… Как би могла да очакваш, че ще се съглася да рискуваш живота си? Не, Еретрия. Мястото ти е тук — при твоите. Поне засега. И по-добре да се махнете час по-скоро оттук!

— Лечителю, не ми остава много време. Цефело е решил да ме продаде веднага щом стигнем големите градове на юг. Ако ще трябва да избирам между едното и другото, по-добре да сляза с теб в Дупката!

— Еретрия…

— Мълчи! Изслушай ме. Аз наистина познавам местността. Неведнъж сме идвали тук. Казах ти вече, няма да съм ви в тежест, мога само да ви помогна. В сравнение с мен малката елфа е безпомощно дете… Разбери, че трябва да ме вземеш. Просто трябва!

— Еретрия, дори да нямах нищо против, Цефело никога нямаше да те пусне.

— Цефело ли? Никой няма да го пита! Ти само ми кажи „да“, Лечителю, моля те, кажи „да“!

И той почти беше готов да го каже. Тя беше толкова ослепително красива, че дори при нормални обстоятелства не би устоял. А сега от нея се излъчваше такова отчаяние, че сърцето му се сви. Тя се боеше от Цефело и въпреки дръзките си думи беше в ръцете му, ако, разбира се, Уил не й помогнеше.

Но да я вземе със себе си в Дупката, не значеше ли вместо да я спаси, да я поведе на сигурна смърт? Цяло чудо щеше да бъде дори да опази Амбърли, за чийто живот отговаряше…

— Не, Еретрия — тихо отвърна, — Съжалявам, не мога.

Тя прехапа устни, изгледа го невярващо и глухо отвърна:

— Наистина ще съжаляваш.

Отдръпна се от него и тръгна към гората, но преди да се скрие в сенките на дърветата, рязко се обърна. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Два пъти ме отхвърляш, Уил Омсфорд. Няма да ти дам друга възможност.

Загледан след нея, Уил отчаяно се молеше съдбата да ги срещне по друго време и на друго място.

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Денят започна с мрачно неприветливо утро. Короните на дърветата зловещо тъмнееха, сякаш ръждиви петна засъхнала кръв. Над Дивата пустош бяха надвиснали пепелявосиви облаци и въздухът бе натежал от предчувствие за буря. Малкият отряд на Цефело пое по пътя, който се виеше между хълмовете, Уил и Амбърли помахаха за сбогом на стареца, изправен пред вратата на колибата си.

След няколко часа излязоха на главния път и се насочиха на изток. Над равнината се стелеше мъгла. Пътуваха мълчаливо, потънали в мисли за онова, което им предстоеше. Конят на Цефело от време на време се изравняваше с фургона и вождът разменяше по някоя и друга приказка с тях, но разговаряха за незначителни неща, без да споменават най-главното. Цефело изглеждаше напрегнат и се озърташе неспокойно. Останаха с впечатлението, че търси нещо, но не можеха да разберат какво. Еретрия упорито ги избягваше, което озадачи Амбърли, но не и Уил.

Наближаваше пладне, когато стигнаха един кръстопът и Цефело направи знак да спрат. В далечината застрашително изтрещя гръмотевица и вятърът профуча между дърветата, като вдигна облак прах и сухи листа. Цефело се приближи с коня си до фургона.

— Лечителю, тук се разделяме. Вие хващате пътя на юг и до довечера ще стигнете Дупката. Аз изпълних своята част от сделката и… друго не се очаква от мен.

— А може ли да вземем и някакви хранителни продукти? — попита Уил.

— Колкото за ден-два, не повече — мрачно отвърна Цефело. Нещо го безпокоеше, това беше повече от ясно.

— А как ще се намерим, за да ти дам твоята част от наградата? — изведнъж попита южнякът.

— Наградата? Ах, да. Ти гледай да свършиш работата, останалото е моя грижа.

Той беше готов да тръгне, но Уил го спря:

— Един кон би ни свършил добра работа. Мисля, че…

— Нямаме излишни коне — го прекъсна Цефело. — Хайде, че бурята наближава.

Старата циганка подаде на Уил малък вързоп. Южнякът го метна през рамо и хвана ръката на Амбърли. — Със здраве, Цефело. — Късмет, Лечителю!

Минаха покрай коня на Еретрия. Момичето втренчено ги гледаше, а вятърът развяваше косите й. Уил се спря за миг и й протегна ръка.

— Довиждане, Еретрия.

Тя само кимна с мрачно застинало изражение на красивото си лице и без да му подаде ръка, пришпори коня си.