Камъните на елфите - Страница 92

Хийбъл прекара сутринта в дърводелската си работилничка. Дялкаше фигурката на дива котка, а мисълта му се връщаше отново и отново към снощния разговор. Не можеше да разбере защо елфите не се вслушаха в предупреждението му. Във всеки случай беше почти сигурен, че не търсят някакъв си корен, а нещо много по-важно. Но, естествено, не биха доверили тайната си на негодник като Цефело. А дали пък не беше нещо, свързано с онази древна магия, за която дори вещиците не знаеха нищо със сигурност?

Небето над главата му застрашително потъмня и воят на вятъра се усили. Старецът остави за миг длетото и се огледа. Този път щеше да заплющи здравата, помисли си. Лош късмет за елфите… от сутринта само лоши знаци. Бурята щеше да ги свари в откритото поле, преди още да са стигнали Дупката. Поклати глава. Ако имаше някакъв смисъл, би тръгнал след тях и би се опитал да ги спре, но виждаше, че твърдо са решили. Лошо, много лошо. Каквото и да търсеха, дано не намереха с него и смъртта си…

Легналият в краката му Пират се ръзмърда, вдигна глава и подуши въздуха. После изведнъж дрезгаво изръмжа. Хийбъл го погледна учудено и се озърна. Не забеляза нищо обезпокоително. Само вековните дървета хвърляха сенки на поляната и тихо шушнеха.

Така и не разбра какво накара Пират изведнъж да заръмжи настръхнал, но в същия миг някакъв неописуем хлад прониза цялото му тяло. До него Пират изви жаловито и се просна по корем, като целият се тресеше. Някаква висока фигура сякаш се мерна за миг между дърветата — бледата, неясна сянка на човек със спусната качулка. А дали изобщо беше човек? Обхвана го смразяващ, неизпитван досега страх. Съвсем забрави за длетото и то се изплъзна от ръцете му…

Последвалият силен порив на вятъра изведнъж го накара да дойде на себе си. Запръска дъжд и Хийбъл побърза да се прибере в колибата, следван от кучето. Още трепереше и бе сигурен в едно — никога досега, през целия му живот, смъртта не бе минавала толкова близко, само на крачка от него.

Бурята настигна Уил и Амбърли след по-малко от час. Падащите тежки капки не след дълго се превърнаха в истински порой. Над горите загърмя и затрещя. За броени минути двамата бяха мокри до кости — непромокаемите им плащове бяха останали във фургона. Но нямаше какво да се прави — наведоха глави и продължиха напред, шибани от дъждовните струи.

В продължение на няколко часа не спря да вали. Южнякът и момичето шляпаха в лепкавата кал и забавиха ход едва когато небето се проясни, а вятърът отнесе черните буреносни облаци някъде на изток.

Горе-долу по същото време пътеката рязко започна да се спуска надолу. Двамата се хлъзгаха на всяка крачка, падаха и ставаха, целите оплескани в кал, докато изведнъж самият склон свърши и се озоваха на ръба на тъмна зейнала пропаст. Това не можеше да бъде друго, освен Дупката. Приличаше на гигантско, отдавна пресъхнало езеро, обрасло с дървета и храсталаци. Зъбецът стърчеше в центъра му като самотен стълб, побит на дъното на отворен гроб.

Южнякът и момичето безмълвно се взираха в мрачната бездна, докато не усетиха, че ги побиват тръпки.

— Трябва да слезем — промълви накрая Уил, въпреки че му беше противна самата мисъл за това.

— Знам — отчаяно отвърна Амбърли.

Трябваше да намерят място, откъдето да се спуснат надолу, въпреки че това им се струваше почти невъзможно. Но не след дълго Уил откри, че пътеката всъщност продължава малко по-встрани, като дори се разклоняваше. Объркан, местеше поглед ту към едната, ту към другата пътечка, докато накрая избра лявата. Здраво стисна ръката на Амбърли и я поведе надолу. Земята под краката им се ронеше и плъзгаше и колкото и внимателно да се придвижваха, непрекъснато губеха опора.

Уил, който в началото беше по-устойчив, изведнъж се свлече надолу, като повлече със себе си и Амбърли. Двамата се затъркаляха по склона и докато успее да се залови за нещо, Уил изведнъж загуби от поглед момичето. Отнякъде долетя само острият й вик. Уил се спусна нататък през храстите, без да обръща внимание на безпощадните им клони. Дълго щеше да се лута, ако в полумрака не беше проблеснало късче алена коприна. Амбърли лежеше по очи в храстите. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялото изподрано.

— Уил — плахо прозвуча гласът й, когато той разтреперан я взе в прегръдките си като малко дете.

— Какво ти е? Лошо ли се удари?

— Нищо ми няма — тя се опита да се усмихне. Южнякът й помогна да се изправи.

Опряна на ръката му, малката елфа беше лека като перце. Но когато се опита да тръгне, изведнъж извика и се преви от болка.

— Глезенът ми! Мисля, че е изкълчен!

Уил се наведе да погледне и поклати глава:

— Лоша работа. Добре все пак, че не е счупен. Почини си. След малко ще продължим. Ако не можеш да стъпваш, ще те нося.

— Съжалявам, Уил… Трябваше да бъда по-внимателна…

— Аз съм виновен — поклати глава той и се опита да се пошегува. — Освен да викаме вещиците на помощ…

— Никак не е смешно — прехапа устни тя. — Не е ли по-добре да почакаме до сутринта? Дотогава кракът ми може и да се е оправил. Пък и… не ми се ще да прекараме нощта там долу.

— Нито пък на мен — кимна Уил — И без това скоро ще се съмне.

— Ако искаш да се върнем догоре — плахо предложи тя.

— Ти май наистина вярваш на приказките на стареца? — усмихна се южнякът.

— А ти? — погледна го тя без следа от усмивка.

— Аз ли? Не зная… Може би. Да, мисля, че да. В последно време се случиха такива неща, че вече нищо не би ме учудило… Но все пак си мисля, че вещиците, ако действително съществуват, биха стояли настрана от камъните на елфите. Въпреки че, от друга страна, използването на камъните би ни навлякло сериозни неприятности.