Камъните на елфите - Страница 93

— Аз също мисля, че не бива да го правиш — тихо каза Амбърли.

— Веднъж вече ми каза това, помниш ли? Каза, не се безпокоиш за мен, затова по-добре да не опитвам повторно, дори и за да спася живота ти.

— Спомням си…

— А после, когато веднъж опитах и не успях, и ти казах, че съм изгубил силата, ти каза да не се отчайвам и да не съдя прибързано… Каза, че вярваш в мен.

— И това си спомням.

— Добре, значи, какво излиза? Аз смятам, че трябва да ги използвам, но мисля, че няма да мога. Ти вярваш, че ще успея, но мислиш, че не бива…

Той поклати глава.

— Интересно дали ще разберем кой от нас е прав, преди да е станало късно.

Той потръпна, изведнъж осъзнал смисъла на това, което казваше, и се огледа неспокойно. После махна с ръка и добави:

— Е, както и да е. Няма смисъл да умуваме. Вече му се виж да краят…

Настъпи неловко мълчание. Уил неспокойно въртеше в ръцете си кесията с камъните на елфите и изведнъж, обхванат от някакво странно усещане, я отвори. Навъсен изсипа съдържанието. На дланта му лежаха най-обикновени речни камъчета.

— Уил! — извика Амбърли пребледняла.

Уил мълчеше, прехапал устни, и се взираше надолу невярващо.

— Цефело… — процеди накрая. — Ах ти, негоднико! Все пак успя… Но кога е сварил да ги размени? Сигурно през нощта, докато сме спали… Сутринта забравих да ги проверя… Спал съм непробудно, снощи главата ми тежеше като камък… Трябва де е сложил нещо в бирата… Нищо чудно, че сутринта беше неспокоен…бързал е да ни отпрати… Наградата изобщо не го е интересувала, през цялото време е искал само тях…

Рязко се изправи, взе на ръце Амбърли и я понесе нагоре, към ръба на пропастта. Една вена на челото му бясно пулсираше. Остави момичето горе под сянката на едно дърво и заяви:

— Аз се връщам. Трябва да ги намеря. Ако те оставя тук, ще се оправиш ли?

— Недей, Уил, ще минем и без тях…

— И така да е, държа да са у мен. Те все пак бяха единственото ми оръжие… Не сме тръгнали на разходка.

— Цефело ще те убие — прошепна Амбърли.

— Ще видим… Може дори да не успея да го настигна, но съм длъжен да опитам. До сутринта ще се върна, обещавам ти, каквото и да стане.

Тя искаше да му каже още нещо, но не успя. Сълзите я задавиха. Наведе глава и промълви само:

Пази се, Уил. Много се пази.

Амбърли… — погледна я той, сякаш я виждаше за пръв път.

— Хайде, тръгвай… — каза през сълзи момичето. — Сигурно са спрели да нощуват някъде и ако побързаш, ще ги настигнеш. Ще те чакам, Уил. Не се давай…

Тя се надигна и го целуна през сълзи.

— Побързай…

Уил я изгледа продължително, някак напрегнато, сякаш искаше да отнесе образа й със себе си, и хукна, без да се обръща.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Същия ден призори демоните нападнаха Арбърлън. Зловещи крясъци разцепиха утринната тишина и отекнаха надалеч. Планините заечаха и тъмни пълчища запъплиха към долината на река Песноструйка. Не след дълго реката гъмжеше от тъмни космати тела, които размахваха ръце и пипала, гърчеха се, плуваха, газеха и цамбурнаха, залитаха, повлечени от бързото течение, залавяха се за плаващи греди или просто за козината на по-едрите от тях, за да бъдат извлечени на сушата. Обхванала ги беше същинска лудост, в устрема си бяха готови да пометат всичко по пътя си и до един бяха сигурни в едно — този път врагът щеше да бъде унищожен.

Но елфите не изгубиха присъствие на духа. Тази битка щеше да бъде решаваща. Съдбата на техния древен народ беше заложена на карта. Загубеха ли битката за Арбърлън, губеха всичко. Но те изобщо не допускаха подобна възможност. Бяха готови да паднат пред стените на града до последния елф, но да не бъдат прогонени вдън горите, изтикани от пределите на собствената си страна.

От бойниците на Елфич, Андер Елеседил наблюдаваше прииждащата сган. До него бе застанал Аланон. И двамата мълчаха. Изведнъж Андер забеляза в небето над Каролан малка черна точица, която стремително приближаваше. Беше Дейн със своята птица Рок — Танцьорът. Тя кацна на откритата площадка над главите на Андер и друида. Дейн скочи от гърба на птицата и се приближи забързано към тях.

— Колко са? — още отдалеч попита Андер.

— Много… Чет нямат — поклати глава Дейн. — Цялата долина е почерняла. Дори гората не може да ги скрие.

Андер мрачно кимна. Така и очакваше. Аланон го беше предупредил.

— Значи, всички са тръгнали насам, така ли, Дейн? — попита като на себе си, вперил поглед надолу, където река Песноструйка още малко и щеше да прелее от коритото си.

— Искам Танцьорът да си почине малко и ще отида да хвърля още един поглед — обеща ветрогонът.

— Трябва да удържим… — замислено промълви Андер, сякаш изобщо не го беше чул.

А долу битката вече започваше. Хвърчаха стрели и дълги остри копия се забиваха в косматите тела Водата на Песноструйка сякаш вреше и кипеше До ушите на принца достигаха остри пронизващи крясъци. Но въпреки многобройните жертви, демоните продължаваха да настъпват към стените на Арбърлън.

Изведнъж откъм Каролан се разнесе гръмък възторжен вик, подет от стотици гърла. Някаква радостна вест се предаваше от уста на уста и всички се извръщаха с внезапно светнали погледи.

— Ивънтайн! Крал Ивънтайн е с нас!

За броени минути вестта обходи войската и бойците се почувстваха окрилени, изпълнени с вяра, готови да срещнат врага. С тях беше кралят, сразил навремето могъщия Владетел на Уорлок. С тях беше владетелят, превел кралството през всевъзможни изпитания. Надмогнал болката, той отново се беше изправил на крака. Щом старият им крал беше устоял на ударите на злото, защо те да не можеха?