Камъните на елфите - Страница 94

Но Андер, видял отблизо лицето на баща си, разбра, че нещо не беше наред. Познаваше го твърде добре, за да може да бъде заблуден от гордата му изправена стойка на седлото. В ъгълчетата на устните му бе стаена горчивина, а погледът му бе мрачен, отсъстващ Бездънна печал се криеше на дъното на този поглед, въпреки че суровите изопнати черти изразяваха мрачна решителност.

Гръбнакът на краля бе изправен, а челото — високо вдигнато, но духът му сякаш бе сломен, пречупен. Бойците чуваха само окуражителните слова на Ивънтайн, но Андер единствен виждаше отвъд каменната му маска. Той долавяше дълбоката безнадеждност, обхванала баща му може би заради смъртта на Арион и Кейл Пинданон, може би заради разгрома при Халис, а може би заради всичко това накуп. Ивънтайн търпеливо бе понасял ударите на съдбата, но изведнъж му бе станало твърде много. На плещите му се бе стоварила огромна отговорност в самия край на жизнения му път. Отговорност не само за съдбата на елфите, но и на Четирите земи, на всичко живо. Огромна отговорност и нищожна, твърде нищожна надежда.

Андер се приближи до баща си, прегърна го и му подаде жезъла на Елкрис.

— Не, Андер — поклати глава Ивънтайн. — Нека остане у теб. Поверявам ти го.

Андер втренчено го изгледа. И разбра онова, което преди малко му бе убягнало. Баща му усещаше промяната и не се залъгваше, че би могъл да го заблуди, въпреки че се държеше за пред останалите. — Остани с мен, татко — каза само Андер. Кралят кимна и двамата се изкачиха на бойниците.

Видяха, че по-голямата част от прииждащата сган бе успяла вече да достигне до източния бряг. Демоните изскачаха от реката и веднага се натъкваха на острите копия на елфите, а отгоре ги засипваше дъжд от стрели. И все пак те не спираха, тъпчеха и разкъсваха защитниците на крепостта, прескачаха окървавените тела и продължаваха напред. В центъра на най-лютата сеч бе червенокосият гигант Стий Джанс с една шепа оцелели бойци от своя корпус По фланговете се биеха войниците на Елрон Тай и гвардейците на Керин.

Сражаваха се геройски и все пак бяха принудени да отстъпят. Превъзхождащите ги по брой демони разкъсаха редиците им и обградиха разпръснатите бойци. Водите на Песноструйка влачеха безжизнени тела и бяха покрити с кървава пяна, но на мястото на всеки паднал демон изскачаха десетки нови, а армията на елфите все повече оредяваше.

От крепостната стена Андер даде заповед за отстъпление. Елфите и техните съюзници бързо се изтеглиха към гората и се прибраха в крепостта по тайни, известни само на тях пътечки, още преди демоните да разберат какво става.

Усетили измамата, демоните се впуснаха в яростно преследване и се натъкнаха на многобройните капани, поставени от елфите. Земята под краката им се свличаше, ронеше, пропадаше, цели пълчища хлътваха в зейнали бездни, докато най-после черните рояци въпреки всичко се добраха да стените на Елфич. Тогава започнаха атаките на тежките метални порти — демоните опитваха подред, повтаряха и потретваха, докато не постигнеха своето. Една след друга крепостните порти падаха и демоните нахлуваха вътре на талази. Ужасени, елфите наблюдаваха страшния пристъп, който нищо не бе в състояние да спре. Защитните им съоръжения се бяха оказали детска играчка за озверялата сган. Изведнъж кълбо синкав пламък, изпратено от Аланон, падна сред групичка фучащи фурии с разкривени от омраза лица. Фурмите, които се катереха по стената като котки, се свлякоха надолу с яростни писъци. Окуражени, елфите нададоха радостни възгласи и посрещнаха нападателите с нов дъжд от стрели. Друидът, кралят и Андер бяха застанали при третата порта, която все още се държеше. Изведнъж едно чудовище с огромно люспесто тяло се изправи на задните си крака и заплашително изсъска. В следващия миг то се стовари върху масивната желязна врата с цялата си тежест, резето изскърца, пантите поддадоха и вратата хлътна. Демоните нахлуха с победоносен рев, а защитниците хукнаха назад към следващото укрепление.

Изведнъж на пътя на черните рояци се изправи Стий Джанс с огромно копие в ръце, следван от шепа верни бойци. Демонът с вид на ламя се насочи право към него, но червенокосият се оказа по-бърз и като отскочи встрани, заби с един светкавичен удар копието си в зейналата паст на чудовището. Демонът се изправи на задните си крака, като се олюляваше и бълваше кървава пяна. От шията му стърчеше металното острие. Той се втурна към дръзкия си нападател като обезумял, но елфите и волнонасмниците преградиха пътя му. Чудовището се завъртя отчаяно, като се опитваше да изтръгне от тялото си смъртоносното острие, но напразно. Най-после рухна изведнъж, а огромното му тяло премаза десетки демони. Създалата се суматоха даде възможност на елфите да се изтеглят.

Малко след това демоните подновиха атаката, но като че ли бяха поизгубили първоначалния ентусиазъм. Сега, след като видяха каква участ сполетя най-едрия измежду тях, те вече не бяха толкова сигурни в собствената си непобедимост. Елфите, напротив, насърчени от куража на шепата волнонаемници, които се биеха рамо до рамо с тях, удвоиха усилията си и отблъснаха поредния напор на врага.

Андер се възползва от момента и даде сигнал за контраатака. Оказа се, че демоните съвсем не бяха неуязвими, нито твърде безстрашни. Тяхната сила се дължеше изключително на численото им надмощие — но организация и сила на духа те далеч отстъпваха на елфите.

Така с променлив успех продължи битката до вечерта. Елфите губеха позиции и отново си ги възвръщаха, като веднъж успяха да изтикат демоните почти до подножието на хълма. И едните, и другите дадоха стотици жертви, до това, че демоните мряха като мухи, изобщо не се отразяваше на неизброимите им пълчища, докато броят на елфите значително намаляваше.