Камъните на елфите - Страница 95

И изведнъж най-неочаквано демоните преустановиха атаката. Спуснаха се надолу, към подножието на Каролан, без да бързат, но масово, сякаш тъмни потоци се оттичаха по урвите на склоновете. Елфите останаха доста учудени, но бяха прекалено уморени, за да си задават излишни въпроси. Пък и важното беше, че са удържали крепостта още един ден.

Същата нощ, няколко часа след като демоните бяха отстъпили в гората, а Ивънтайн и Андер бяха свикали Висшия съвет, един развълнуван пратеник прекъсна заседанието им, за да съобщи, че е пристигнал отряд планински троли. Всички се втурнаха да ги посрещнат. Въоръжените до зъби троли с тежки ризници изпълваха дворцовия площад и също разглеждаха елфите с неприкрит интерес.

Командирът им, едър трол, препасал двуостър меч, пристъпи напред и застана пред краля:

— Ваше величество, аз съм Амантар, главнокомандващ армия та на тролите — представи се той. Водя хиляда и петстотин бойци.

Ивънтайн само кимна. Все още не можеше да се съвземе от смайването си. Най-малко се бяха надявали, че тролите ще им протегнат ръка. Тези древни жители на Севера бяха с тежък характер и големи особняци. Не обичаха да се месят в чуждите работи.

— Сигурно изобщо не ни очаквахте, кралю — поклати глава Амантар. — Всъщност ние се отнесохме много сериозно към молбата ви и преценихме, че моментът е от изключителна важност. Векове наред сме се срещали като врагове, а сега идваме като съюзници. Това само по себе си е вече нещо, въпреки че отколешната вражда не може да се забрави изведнъж. Решихме да ви подадем ръка в този труден момент и да се опитаме да положим ново начало. Защото демоните са враг, който не бива да се подценява, а заедно ще бъдем силни. Можете да разчитате на нас. — Вперил поглед в краля, той сложи ръка на сърцето си и се отпусна на едно коляно. Бойците му го последваха безмълвно.

В очите на Ивънтайн проблеснаха сълзи и Андер забеляза, че на лицето на баща му за миг се върна надеждата, а с нея и предишната гордост. Амантар се изправи и старият владетел му стисна ръка.

Андер затвори за миг очи и отчаяно се помоли нещата наистина да тръгнат на добро.

Аланон вървеше през Градината на Живота сам, обгърнат от мълчание. Нощта сякаш го наблюдаваше отгоре с хиляди светещи очи. Друидът крачеше, без да бърза, навел глава, и вдъхваше уханието на цъфналите храсти. Лицето му, скрито под качулката, беше белязано от умора, отчаяние и мрачна решимост. Знаеше, че отива на среща със смъртта.

Плъзна се като сянка покрай стражите на Черната порта и бавно тръгна нагоре по хълма, без да вдига очи от земята, защото знаеше какво му предстои да види.

Най-после разбра, че бе изкачил хълма и бе стигнал до Елкрис Сега вече не можеше да не погледне. Не беше изненадан и въпреки това затаи дъх — от болка Тънките, изящни клони на дървото се поклащаха като прекършени кости. Нищо не беше останало от предишната пищна дъхава красота… Последните алени листа се ронеха едно след друго — дървото сякаш плачеше с кървави сълзи.

Аланон стисна юмруци, осъзнал собственото си безсилие. Горчивата истина, че никому в този свят не е отредено безсмъртие, го прониза с безпощадната си яснота.

Протегна ръка, сякаш да докосне напуканата кора, и в същия миг я отдръпна Елкрис страдаше достатъчно — не искаше да й причинява излишна болка. И все пак трябваше да го направи, за да разбере колко време им остава… Погали грапавия ствол и изведнъж ръката му падна като отсечена. Ден-два, не повече. Дали Амбърли щеше да успее?

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Уил Омсфорд хукна обратно през гората, без да обръща внимание нито на клонките, които го удряха през лицето, нито на пръските кал. Мислите му се въртяха единствено около изчезването на камъните на елфите — гневът му, насочен срещу Цефело, бе примесен с мъчително безпокойство за Амбърли.

„Пази се, Уил“ бе му казала тя на прощаване Оставяше я сама, съвършено безпомощна, а тя се тревожеше за нега Никога досега не беше давала такъв открит израз на чувствата си — познаваше я по-скоро като сдържана и затворена. Но всъщност първоначалното недоверие беше нещо съвсем естествено. В началото той самият също не хранеше особено добри чувства към нея. Но с течение на времето бяха започнали да се опознават, преодоляха заедно редица изпитания и неусетно между тях се бе породила привързаност, загриженост за съдбата на другия… „Пази се, Уил“ — тези думи не спираха да отекват в съзнанието му. Бе успял да долови в погледа на Амбърли недоизреченото и това откритие го бе разтърсило до дъна Изведнъж загуби равновесие и се просна на земята. Изправи се и без да губи време, продължи напред. Всяка минута беше ценна — трябваше да стигне главния път, преди да стане мрак. В противен случай щеше да се лута в непознатата местност без никакъв ориентир и без каквото и да е било оръжие освен ловджийския си нож… Беше постъпил като истински глупак — как можа да се хване на въдицата на Цефело и да повярва на обещанията му!? Най-лошото беше, че заради собственото си лекомислие излагаше на опасност живота на Амбърли…

Беше останал почти без дъх, но не биваше да спира, не можеше дори да си го помисли. Заради една непростима небрежност рискуваха да се провалят на самия край… И то след като толкова елфи бяха дали живота си, за да подпомогнат успешното изпълнение на мисията им. Не биваше една погрешна стъпка да сложи край на толкова усилия! Щеше да си вземе камъните с цената на всичко и да се върне при Амбърли, както й беше обещал. Двамата щяха да се справят — знаеха колко много зависи от тях.