Камъните на елфите - Страница 96

Изведнъж някаква сянка изскочи на пътя му. Това стана така неочаквано, че Уил затаи дъх и замръзна на мястото си. Към него се приближаваше ездач на кон. Когато различи Еретрия, облекчено въздъхна и не можеше да повярва на очите си в същото време.

— Изкарах ли ти акъла? — подигравателно се изсмя тя. Уил само кимна, като продължаваше да я гледа втренчено.

— Рекох си, хайде, и този път ще го измъкна, че каквито ги е забъркал…

— Знаеше ли, че Цефело е взел камъните?

— Знам — кимна момичето. — Докато си спал като заклан…

— И ти не ме предупреди?!

— А длъжна ли бях?! — вдигна вежди момичето. — Доколкото си спомням, и ти отказа да ми помогнеш. Бях готова на всичко за теб, а не исках толкова много… Ти ми обърна гръб, Лечителю, и какво очакваше? Да тичам след теб като вярно куче и да докладвам за плановете на Цефело? Ха-ха. Нали не искаше да ти преча? — тя сви рамене. — Готово. Дадох ти възможност да се справиш сам.

— Амбърли е ранена и не може да ходи — прекъсна Уил гневната й тирада. — Падна лошо и си изкълчи глезена. Оставих я при Дупката.

— На вълка в устата?! — ахна Еретрия. — Типично за теб, Уил Омсфорд, много те бива за това — да изоставяш жените в труден момент…

— Знам, че отстрани изглежда точно така — пое си дълбоко дъх Уил. Нямаше намерение да спори, нито да се оправдава. — Всъщност искам само да й помогна…

— Аха. Добре, че сам си вярваш. И как според теб ще стане това? — Като си взема обратно камъните. — Ако, разбира се, реша да ти помогна…

— Ще ги взема обратно, дори да решиш да ми попречиш — студено отвърна Уил.

— Никога, дори и за миг ли не си предполагал, че можеш да разчиташ на мен? — замислено го погледна момичето.

— А мога ли? Тя мрачно кимна.

— Естествено, услуга за услуга. Давам ти последна възможност, Лечителю. От мен да мине.

— Мислиш ли, че ще успееш да ги вземеш? — попита Уил. Лицето й се озари от познатата усмивка — едновременно дяволита и загадъчна.

— Не бери грижа за това, Лечителю. Какво мислиш, че правим още от люлката? Още повече че съм достойна ученичка на самия Цефело…

— А той всъщност знае ли къде си?

— Казах му, че ще побързам да настигна кервана. Той нямаше нищо против. А аз знаех, че ще се върнеш да потърсиш камъните и трябваше да предположа откъде ще минеш… Мога да ти кажа дори къде е спрял за нощувка Цефело.

— Тогава хайде да побързаме — възкликна Уил.

— Спокойно, има време — увери го тя. — Малката елфа ще почака.

Споменаването на Амбърли го накара да потръпне.

— Искам само да ми обещаеш онова, за което те помолих, и веднага тръгваме. Какво реши, Лечителю, ще ме вземеш ли с теб, или не?

— Щом искаш — сви рамене Уил. — Какво друго ми остава?

— Много добре — кимна Еретрия. — Ще се погрижа да изпълниш обещанието си. Качвай се.

Уил се метна зад гърба й и тя подхвърли през рамо:

— Хвани се здраво, Лечителю, да не те загубя по пътя!… Ето така! Да можеше сестричката ти да ни види отнякъде…

Въодушевена, тя така рязко пришпори коня, че животното стреснато изцвили и препусна по пътеката. Еретрия се ориентираше в мрака като котка и избягваше всички стърчащи клони, прогнили дънери и стволове, препречили пътеката. Уил имаше чувството, че още малко и ще изхвръкне от седлото. Никога не беше яздил така лудешки.

Когато най-сетне спряха, се чувстваше като замаян. Бяха излезли на главния път и Еретрия, разрошена и с пламтящи страни, го гледаше насмешливо:

— Добре, че ме държа да не падна.

— Признавам, че си превъзходен ездач — усмихна се Уил. Едва си поемаше дъх. — А защо всъщност спряхме?

— Искам да погледна следите — наведе се Еретрия. — Странно, фургонът не е минал…

— Сигурна ли си? — приближи се до нея Уил. — Да не би дъждът да е отмил следите?

— Това е невъзможно — решително поклати глава тя. — Фургонът е достатъчно тежък и следите са дълбоки… Не мога да си го обясня…

— Може би Цефело е изчакал да отмине бурята… — предположи южнякът.

— Може би… — със съмнение отвърна тя. — За всеки случай мисля да се върнем и да ги потърсим. Качвай се на коня.

Потеглиха на запад, вече по-бавно, като се озъртаха за следите от фургона. Следи нямаше. От двете страни на пътя шумолеше гората и от време на време до ушите им долитаха крясъците на нощни хищници, тръгнали на лов.

Изведнъж някакъв писък, по-зловещ и пронизителен от всички останали, процепи нощната тишина Писъкът бе последван от остър, смразяващ кръвта вой. Уил стисна ръката на Еретрия.

— Какво беше това?

— Вятърът фучи в клисурите… — Това не звучеше никак убедително, още повече че тя самата се озърташе неспокойно.

След малко зловещият вой се усили и конят на Еретрия подплашено запристъпва назад. Изведнъж Уил забеляза някаква сянка, която се приближаваше към тях иззад дърветата. Оказа се едър жребец без ездач. Юздите му се поклащаха, а ноздрите му трепкаха неспокойно. Беше конят на Цефело. Южнякът и момичето се спуснаха към него, огледаха го отвсякъде и потупаха потните му хълбоци. Животното тревожно изпръхтя. Двамата се спогледаха.

— Нещо не е наред — прошепна Еретрия. — Конят не може да е избягал просто така…

Южнякът мрачно кимна. Имаше същото лошо предчувствие. Еретрия яхна коня на Цефело и хвана юздите.

— Продължаваме! — заяви твърдо, въпреки че беше пребледняла.

Бавно, предпазливо поеха в посоката, от която се чуваше зловещият вой. Звездите уплашено трепкаха над главите им и бледата луна ги наблюдаваше втренчено.